Стефан Дуньов

роден: 28 юли 1815 г. във ВингаАвстрийска империя

починал: 29 август 1889 г. в Пистоя, Италия, на 74 г.

националност: България

професия: офицер

Стефан Дуньов (на унгарски: Dunyov István) е банатски българин, първият български полковник. Участвал е в Унгарската революция от 1848 – 1849 г. и в борбите за освобождение и обединение на Италия – Рисорджименто. Дуньов е един от малкото българи достигнал до военното звание полковник преди Освобождението 1878 г. и създаването на националната Българска войска.


Биография

Стефан Дуньов е роден на 28 юли 1816 г. в банатско българско семейство католици, живеещи във Винга, комитат Темеш, тогава в Австрийската империя, днес в Румъния. Баща му, Стефан Дуньов е малограмотен земевладелец, говорещ български и румънски език, майка му е Доминика Ловров. Дуньов, наред с унгарския и българския, усвоява румънски, сръбски и немски език, към които по-късно добавя още английски, френски, италиански и испански. Завършва гимназия в Арад, след което се завръща в родния си град и заема длъжността сътрудник-нотариус. Учи право на частно и през 1843 г. успешно полага изпит за адвокат в Будапеща. През следващата година, след упорит труд, се преселва да живее в Арад и отваря адвокатска кантора, занимаваща се с публично и търговско право.

Когато унгарците се вдигат на борба за национална независимост и през април 1848 г. в Арад се създава Национална гвардия, Дуньов, увлечен от идеите на Лайош Кошут и Шандор Петьофи, е сред първите включили се. Разпределен е като редови гвардеец в трета рота. Участва в похода, ръководен от Ласло Гал в края на октомври и началото на ноември за потушаване на румънското контрареволюционно въстание, пламнало в комитатите Арад и Заранд. По нареждане на правителствения комисар е създаден извънреден военен съд за водачите на въстанието. Повишеният в ранг гвардейски лейтенант Дуньов е разпределен към съда като протоколчик и временен военен прокурор. По силата на военновременните закони са осъдени на смърт и екзекутирани 42 румънски въстаници, а 80 са хвърлени в затвора на комитат Арад. Завръщайки се в Арад Дуньов е повишен в ранг гвардейски капитан, а скоро след това, от 17 януари 1849 г., постъпва в редовете на унгарската армия с чин поручик. Назначен е за адютант на Ласло Гал, който междувременно е произведен в чин подполковник, и най-напред повеждат всичките сили, намиращи се в тяхно разпореждане, в помощ на генерал Бем в Трансилвания.

На 4 февруари 1849 г. завземат град Дева, след което по разпореждане на военното министерство от 23 февруари се отправят на помощ на град Сабадка (сръб. Суботица), който е атакуван от сръбски въстаници. Редом с Ласло Гал Дуньов изпълнява не само щабни функции, но от 30 март като офицер от състава на 14 хусарски полк „Лехел” взима участие в решаващите сражения по време на похода срещу сърбите и неколкократно е раняван. На 3 април от вражеския обстрел при завземането на укрепленията при Сенттамаш (сръб. Сърбобран) е ранен и в двете ръце, а по време на обсадата на укрепения лагер при Камениц (сръб. Сремска Каменица) е ранен толкова тежко в крака, че се говори дори за ампутация. След оздравяването си отново става адютант на Гал, същият вече полковник, назначен за командир на Х корпус. На 20 юли в кавалерийския сблъсък при Тура получава сериозна рана на главата по време на щурма на тежкокавалерийския полк на Валмоден. В последните битки имперските войски надделяват и революцията е победена. В края на юли го откарват в Арад за лечение, но по заповед от по-висша инстанция всички намиращи се в града бойци от унгарската национална гвардия са отправени към Вилагош и така взема участие в капитулацията на революционната армия при Вилагош на 13 август.

За дейността си по време на унгарската революция и борбата за свобода от 1848–49 г. на 24 април 1852 г. Стефан Дуньов, заедно с много други, е осъден на смърт, но под натиска на международната общност на 15 юли присъдата му е заменена с 10 години тъмничен затвор. Наказанието си изтърпява в тъмниците на Йозефщат и Кьониггрец (Садова). По време на почти петгодишното си пленничество той се среща с много италиански политически затворници. Чрез събеседванията си с тях Дуньов не само усвоява италиански език, но отблизо се запознава със ситуацията в Италия. След обявяването на общата амнистия, на 8 май 1857 г. напуска затвора. Заселва се в Пеща и е поставен под постоянен полицейски надзор. С посредничеството на някогашния си съкилийник, Янош Видач, е назначен към Унгарското градинарско дружество, става главен сътрудник на официоза на дружеството, „Керти Газдашаг”.

При вестта за избухването на Австро-итало-френската война от 1859 г. решава да замине за Кралство Сардиния. Заедно с друг съкилийник, от Кьониггрец, подполковник Йожеф Кривачи, се изплъзват от полицейския и военен надзор и на 12 юни 1859 г. напускат Будапеща и стигат Винга. Дуньов продължава пътуването по тайните пътеки на Южните Карпати изтощен и измъчван от бъбречни проблеми, след радушен румънски прием в Тиргушил се отправят към Букурещ. В румънската столица, с помощта на началника на полицията и сардинския консул, двамата се сдобиват с паспорти, като Дуньов е записан с фалшивото име Стефан Дино.

В Галац се качват на кораб и на 3 август вече са в Константинопол. Следва още едно продължително, средиземноморско пътуване, в края на което, около 20 август, пристигат в Генуа. Още в Букурещ научават за Вилафранкското примирие, прекъснало победното настъпление на френските и пиемонтски войски към Австрия, което убива надеждите и на унгарската емиграция, но вече няма къде да се завърнат и макар изпълнени с опасения, те продължават пътя си. Пристигат късно в Италия, не успяват да постъпят в организирания през май същата година унгарски легион и въпреки това неговият главнокомандващ Дьорд Клапка се държи с тях все едно са членове на легиона: успява да извоюва да отпуснат и за тях по 1000 франка като обезщетение. Няколко седмици Дуньов действа в севернотосканските селища Маса и Карара, занимава се с организирането на унгарските войници, избягали от австрийската армия.

Поради здравословното му състояние обаче лекарите го изпращат на баните в Акви, за да се освободи от тежките страдания, причинени от камъни в бъбреците. Благотворното влияние на лечебните чайове и води носи облекчение на потискащите го телесни мъки: камъните в бъбреците му се отделят без лекарска намеса. От втората половина на февруари 1860 г. се възстановява в Торино, където приятелят му Даниел Ихас споделя с него дома и заплатата си. Дуньов обаче не иска дълго да му бъде в тежест, затова се наема на работа при известни италиански вестници: превежда и коментира на италиански по-важните вести от унгарските вестници. Но тази дейност не му осигурява материална независимост и през април обмисля да се премести в Англия.

В началото на май обаче се случва събитие, което отваря нов път за измъчвания от грижи и съмнения Дуньов: „Сицилианската експедиция и нейните станали вече реалност важни последствия, както и обнадеждаващите възможности дотолкова възпламениха душата ми, че оттогава не намирам покой” – пише той на 19 май на Дюла Танарки. Решава да замине за Сицилия и да последва Джузепе Гарибалди, но плановете му са осуетени от ново заболяване: налягат го ревматични болки. Преди заминаването си се кани да отиде в калните бани на Акви, но поради липса на средства не може да си го позволи.

В писмото си до Танарки от 10 юли, написано като сбогуване преди заминаването му и изповядващо универсалността на борбата за свобода, той всъщност обобщава смисъла на своя живот:

Миналата година, когато преодолявайки толкова опасности за живота, забягнах от родината, си направих равносметка и пристигайки тук, предложих на генерал Клапка да служа на скъпото ни изстрадало отечество, ръководен не от омаята на егоистични подбуди или жажда за ранг, а от естествения стремеж да служа, така че да разполага с мен във всякакво качество и да бъде уверен, че всичко, което възложи на незначителната ми в сравнение с родината личност, ще бъде изпълнено с най-голяма точност. Това ме ръководеше и сега, когато реших да се включа в сицилианската кампания. Вярно е наистина, че сме длъжни за пазим живота си в услуга на скъпата ни родина, но в настоящите условия считам, че това е едно и също. Убеден съм, че противникът тук е същият, който у дома държи под игото си злощастната ни нация. Ако отслабим противника тук, ще имаме по-малко задачи у дома. Ако не се разпоредят с мен по някакъв друг начин, можеш да бъдеш убеден, че ще участвам в борбата като редови доброволец; и се кълна, че не ще бъда сред последните, които вярно спазват клетвата си.

На 19 юли 1860 г. в Генуа Дуньов се качва на кораб заедно с приятеля си Лайош Винклер и след пристигането си четири дни по-късно остава в организационния и разпределителен център в Палермо, където му възлагат организирането на втори батальон от втора бригада на 16-та дивизия. Тъй като скоро става ясно, че набирането на бойци в Сицилия пропада поради съпротивата на местните, Дуньов осъзнава, че като база за мобилизация могат да служат доброволческите групи, пристигащи от континента. С множество писма ангажира приятелите си да насочват колкото се може повече от доброволците лично към него.

Усърдието и постиженията му са оценени и от началниците му, на 19 август е назначен за батальонен командир с чин подполковник. Обединението на състоящия се от повече от 400 души батальон обаче не е лесна задача, защото пристигащите от континента и горящи от жажда за битки войници жадуват за бойното поле, докато сицилиянските офицери не желаят да напускат острова и с всички сили се стремят да останат на служба в гарнизона в Палермо. За запазването на дисциплината и в крайна сметка, за да предотврати разпадането на батальона, Дуньов настоява подразделението му веднага да бъде пратено на фронта. Вишестоящите му обаче не обръщат внимание на многократно повтаряната му молба, затова на 4 септември подава оставка. Тогава обаче се случва неочакван обрат: войниците от батальона му не са склонни да се подчиняват на назначения на негово място нов командир и продължават да настояват за незабавно заминаване на фронта, нещо повече, недоволството им се разпростира и върху други подразделения. „Хората ми не искат да се разделят с мен, всички до един искат да дойдат с мен” – пише на 9 септември на Пулски готвещият се за бойното поле Дуньов.

Сицилианското военно ръководство накрая се принуждава да отстъпи: на 10 септември 800 доброволци се качват с Дуньов на военния параход „Тюкьори”, който ги сваля на брега в Неапол на 13 септември. В някогашната столица на Бурбоните Дуньов се явява пред военния министър Енрико Козенц, който му възлага сформирането на полк от седемнайста дивизия. Той с голямо въодушевление се заема с почетната задача, но скоро с разочарование установява, че проблемите от Палермо се повтарят и в Неапол. Не му остава обаче много време за терзания, южноиталианският поход върви към своята развръзка. Полкът на Дуньов е присъединен към дивизията на Нино Биксио и изпратен от Неапол към очакваната фронтова линия при Мадалони. Бурбонската армия, наброяваща повече от 30 000 души и разположена в полукръг от Капуа до Мадалони, се готви да смаже едва 20 000-ните гарибалдистки сили и да завземе главната щабквартира, Казерта, за да си проправи път към Неапол.

Няколко дена преди решителната битка, с личното посредничество на полковник Купа, Дуньов получава писмо на Ференц Пулски, който му предава обръщението на Унгарското национално управление. Ръководството на емиграцията решава да изпрати Стефан Дуньов в Дунавските княжества, за да уреди доставката на обещаните от Пиемонт оръжия, както и да подготви под ръководството на Клапка планираната румънска военна акция. С оглед на спешността на задачата, Кошут се обръща към Пулски незабавно да разпореди изпращането на Дуньов. Делото, следователно, не търпи отлагане, но Дуньов е задържан от чувството си за отговорност и на 28 септември отговаря той на Пулски от Мадалони:

Пиша ви с най-голяма бързина и накратко. Получих почетното за мен известие от полковник Купа. Благодаря за оказаната ми чест. Ще се постарая да отговоря достойно на очакванията. Преди битката не мога, не бива да тръгна: това ми диктува честта. Длъжен съм да участвам в битката, в която съгласно обещанието си трябва да поведа своя полк.

Дуньов получава шанс от съдбата да не участва в предстоящата, завършила трагично за него, битката при река Волтурно на 1 октомври, но не се възползва от него…

Дивизията на генерал Биксио съставлява дясното крило на гарибалдистките сили и има за задача да попречи на бурбонските войски да пресекат Мадалонската долина. Загубата на Мадалони би означавала пресичането на железопътната линия Неапол-Казерта, в резултат на което Неапол би останал незащитен. В най-тясната точка на долината се издига затварящият я акведукт Ponti della Valle, който е от ключова важност от гледна точка на отбраната. Основните сили на дивизията на Биксио се разполагат на териториите, простиращи се вляво от затварящия долината акведукт, докато непосредствено под акведукта и вдясно от него укрепленията си изгражда дивизията на Карой Еберхарт. Към тази дивизия спада и полкът на Дуньов.

Вражеската атака идва не от очакваната посока, а именно срещуположно на Ponti della Valle, а от околните височини. Бурбонският военачалник, Фон Мехел, с основната част от силите си започва атака точно срещу полка на Дуньов. С безпримерно геройство и храброст начело на своя състоящ се от 600 души полк той три пъти се впуска в атака, за да се измъкне от ужасната клопка. Войниците му го следват въодушевено, но щом един вражески шрапнел се впива в левия крак на пълководеца и той пада безпомощен на земята, се разбягват. За малко да попадне в ръцете на врага, когато най-сетне двама от неговите хора го свалят в долината, откъдето на кон го откарват в Мадалони. Тук към тежкоранения се присъединява поручик Липот Овари, с чиято помощ го откарват с влак в Неапол. Що се отнася до по-нататъшното развитие на битката, успехите на Фон Мехел се оказват временни, в крайна сметка Биксио надделява на десния фланг, както и гарибалдистката армия по цялата бойна линия.

В Неапол Дуньов е настанен в една стая на първия етаж на Palazzo Foresteria. Раната му загноява, седмици наред се мята между живота и смъртта; понеже лекарите не хранят големи надежди, в началото смятат за излишна хирургическата намеса. След едномесечно чакане, на 31 октомври най-сетне се решават да ампутират левия крак. Операцията спасява живота му, но лекарите не обръщат достатъчно внимание на обработката на краищата на костите на ампутирания крак, от жестоките последици на което като военен инвалид той страда до смъртта си. Множество приятели и почитатели лично или в писма му изказват съчувствието си, но за страдалеца най-много все пак означават човечните жестове на Гарибалди.

Дуньов е вляво, вдясно е Акиле Майоки


На 17 октомври от Казерта той праща топли думи на Дуньов:

За човек като Вас всяка похвала е малко – от своя страна, в знак на нашата обич и признателност, ви пожелавам само да запазите ценния си живот в полза на Вашата и моята родина.

Два дена по-късно повишава героя в ранг полковник и нарича ръководения от него полк на негово име. А след ампутацията Гарибалди лично се явява край болничното легло на Дуньов, за да му вдъхне с присъствието си сила и храброст. Огромното нещастие не пречупва борещия се за благородни цели Дуньов, и след загубата на крака си отстоява с възвишената си душа делото, за което се е бил и което дори в това състояние придава смисъл на живота му. На 23 декември 1860 г. пише на Кошут:

Изцяло съм се примирил със съдбата си – вътрешно съм доволен от себе си, че според най-пламенния порив на душата си съм се стремил да отговоря на гражданския си дълг към човечеството. Истина е, че в резултат на загубата на крака бъдещето ми стана трудно и тежко, но мисълта, че съм се жертвал заради страдащото човечество, от която жертва може би и милата ни родина ще има някаква полза, в голяма степен смекчава нещастието ми и аз гледам на бъдещето уверено и с пълно душевно спокойствие.

Вече не с оръжие, а с перото си – „макар и с недъгаво тяло, но с все още бистър ум”, както сам пише на Шандор Телеки – служи на святото дело на борбите за свобода на родината и човечеството.

Дуньов с все по-голямо очакване следи Гарибалди. Когато през 1862 г. генералът обявява девиза „Roma o morte” („Рим или смърт”), Дуньов също застава зад делото за освобождаването на Рим. След като не може да се включи в армията, макар да е мечтал за това, на 27 август прави обръщение към унгарските легионери, намиращи се в Салерно, с което ги приканва да се присъединят:

В лагера на генерала… се организира вече един специален Унгарски легион и аз съм убеден, че всеки наш искрен сънародник, за когото свободата и независимостта са религия, с разтворени обятия ще прегърне възможността да се сражава в името на човечеството под знамето на свободата.

Събитията в Аспромонте, раняването на Гарибалди и попадането му в плен му причиняват едва ли не по-голяма болка от собствените му неволи. На 9 септември пише на Танарки:

Аз съм по-сломен отколкото, когато ме раниха, защото тогава ме успокояваше чувството, че делото е победило, но сега в раняването и пленяването на стареца ни виждам устремилите се към свободата народи отново оковани…

Кореспонденцията му с официалното ръководство на унгарската емиграция приключва почти изцяло, затвърждава политическите и приятелските си връзки с онези, които осъждат стъпките на правителството в Торино и са съгласни с политиката на Гарибалди.

Противопоставя се на Австро-унгарското съглашение, отхвърля мисълта за амнистията и завръщането в родината. На 10 юли 1867 г. пише в родината на Габор Фабиян:

Аз все още съм там, където стоях и през 1849-та, и до гроб вярно ще пазя свещения герб на знамето си, от който нито смъртната присъда, нито 8-те години австрийски строг тъмничен затвор не бяха способни да ме отклонят.

Остава последователно верен на идеите си, дори когато личната му съдба му поднася нови изпитания в Италия. На 27 март 1861 г. от състава на гарибалдистката армия, запазвайки полковническия му чин, го прехвърлят в италианската кралска армия, през есента на 1865 го пенсионират, което значително влошава и без това не особено блестящото му финансово състояние. След като от дома на инвалидите в Соренто го местят в дома на инвалидите в Асти, през лятото на 1863 г. напуска Неапол.

След няколко месеца, прекарани в лечебните бани в Акви и Асти, по лекарски съвет се премества в Сестри Поненте, на по-мекия климат на италианската ривиера, след което се заселва за по-дълго време в Генуа. През 1871 г. напуска столицата на Лигурия, за да се върне в Неапол, но след година и половина за втори път го напуска, заради Тоскана. След кратко пребиваване в Сиена, през декември 1871 г. се заселва в Пистоя. С изключение на няколко кратки прекъсвания този град става сцена на последния период от живота на Дуньов. Тук той пристига вече със съпругата си: 55-годишният Дуньов се жени за 18-годишната Антониета Таламини. Раждат им се седем деца, но първоначалното щастие скоро е помрачено от продължилата дълги години тежка болест на съпругата му и от трагично ранната ѝ смърт през януари 1887 г.

Дуньов понася новите удари на съдбата с невероятна душевна сила – през септември 1876 г. пише на Даниел Ихас:

В окаяното ми безпомощно положение на инвалид нуждата ме принуди да бъда готвачка, чистачка, болногледачка, възпитателка и понякога шивачка. Който не е запознат със семейното ми положение, няма представа на какво е способен един инвалид! Съдбата е пожелала така: значи трябва да сведем глави и да носим кръста си с търпение и всеотдайност.

Стига му енергия дори да преведе книгата за световната история на търговията и мореплаването на генуезкия професор Бокардо, която в края на 1872 г. е издадена в Будапеща.

През последните си години отново влиза в по-тесни връзки с Лайош Кошут и Даниел Ихас, с които дели доживотното изгнаничество и които го търсят в дома му в Пистоя, откъдето с години не може да мръдне. На 30 август 1889 г. Стефан Дуньов умира.

източник: Полковникът на Гарибалди (Стефан Дуньов в Италия), автор: доц. д-р Ласло Пете