Posted in Д, П

Петър Дънов.

   Published Date: 26.12.2018

роден: 11 юли 1864 г. в Хадърча, Османска империя

починал: 27 декември 1944 г. в София, България, на 80 г.

националност: България

професия: философ

образование: Бостънски университет

философия:

Петър Константинов Дънов, наричан от последователите си „Учителя“ или Беинсá Дунó, е български философ, основател на религиозно-философско учение, наричано Всемирно бяло братство и което се самоопределя като езотерично християнство и окултизъм. Учението е смятано от българската държава за религиозно и е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Това учение в България е известно под името дъновизъм, а последователите му са наричани дъновисти. Самият Дънов не одобрява наименованието дъновисти, а последователите му се самонаричат ученици на Всемирното бяло братство.

Биография

Петър Дънов е роден на 11 юли (29 юни стар стил) 1864 г. в село Хадърча, Варненско, тогава в Османската империя. Той е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805 – 1865), български възрожденски поборник за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830 – 1918) е първият български свещеник във Варна.

През 1871 г. започва да посещава училището в родното си село, според някои автори, но според други през 1870 г. баща му, при новото си преместване във Варна, взима и цялото си семейство и детето тръгва на училище там. През учебната 1880/1881 г. завършва първи гимназиален клас във Варненската държавна реална гимназия и продължава обучението си там. През пролетта на 1884 г. (втория учебен срок на четвърти гимназиален клас) той се разболява тежко и в училищните документи е записано: „Не е държал изпит по болезън, но ще държи по представление на докторско свидетелство“. В следващите две учебни години (1884/85 и 1885/86) името му не фигурира в списъците на гимназията, няма данни за положени изпити и документ за завършването ѝ.

Тежката болест е преломен момент в живота на Петър Дънов. Няколко години по-късно той пише, че преди нея е чел религиозните книги на баща си, но „не е следвал истината“, чувствал е „душевна борба между добро и зло“.

Бях поразен от болест, която ме доведе почти до прага на смъртта. Когато се почувствувах толкова безпомощен и си мислех, че скоро ще се явя пред Бога, аз реших да следвам Христа и със сълзи на очи молих за опрощение на греховете си. Скоро след това здравето ми се възстанови. Моето желание е да бъда завинаги Христов и да свидетелствувам за Него.

Петър Дънов продължава образованието си от януари 1885 г. (от втория срок) в методисткото евангелско училище в Свищов. Там признават обучението му във варненската гимназия и след година и половина в Свищов, на 24 юни 1887 г. той получава атестат за завършен пълен петгодишен курс на обучение в Богословския отдел на Американското научно-богословско училище, на основание и на трите и половина години обучение във Варненската реална гимназия (1880/81–1883/84). Учители там са му високообразованите българи Стефан Томов и Йордан Икономов, които след това му дават препоръки за следване със стипендия в Дрю, и директора Чалис.

След завършване на средното училище през 1887 г. Петър Дънов трябва да отбие военната си служба. По тогавашния закон (ДВ, бр. 89/6.12.1880), ако броят на способните да постъпят във войската е по-голям от необходимото, се тегли жребий и някои се освобождават завинаги от военна служба. Петър Дънов изтегля точно такъв билет и така е законно освободен и от всички следващи мобилизации.

През учебната 1887/88 г. Петър Дънов е проповедник и учител в Началното методистко училище в русенското село Хотанца. Изпратен е там от Българската методистка мисия в Русе. Постига много добри резултати в работата си с децата и техните родители, което убеждава Мисията да го изпрати от есента на 1888 г. да продължи образованието си в методистката семинария „Дрю“ в гр. Медисън (САЩ).

Петър Дънов заминава за САЩ през август 1888 г. и се записва за студент в посочената Методистка теологическа семинария „Дрю“ в град Медисън, на 50-ина км от Ню Йорк, в щата Ню Джърси. Завършва я през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране“ и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет.

През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България и се установява във Варна. Участва дейно в обществения живот, с ясно изразена патриотична нагласа, стреми се да повдига духа, образованието и културата на народа. На 5 ноември 1895 г., в най-голямата зала на тогавашна Варна – зала „Съединение“, той държи сказката „Науката и възпитанието в отношение на двата велики закона на развитието“. Това е първата регистрирана в българския печат (във Варненский общинский вестник) сказка на Петър Дънов. Написва и книга: „Науката и възпитанието – началата на человеческий живот“, която издава през 1896 г. във Варна. В нея анализира начините човек да разбере света, в който живее, моралните закони, говори за основите на нова култура. Включва се в дейността на създаденото на 12 май 1896 г. във Варна тракийско емигрантско дружество „Странджа“. Участва в организацията на проведения на 29 декември 1896 г. митинг по повод „лошото положение на християнските и другите немюсюлмански народи в Турция, особено това в Македония и Одринския вилает, които продължават да живеят в робство“. Петър Дънов е член на „Бюрото на Митинга“, чийто председател е Капитан Петко войвода. Приета е резолюция, подписана от Бюрото, изпратена до посланиците на Великите сили в Цариград, до българското правителство и всички по-важни чуждестранни вестници, като вероятно английският превод е дело на Дънов. В началото на 1897 г. е избран за библиотекар-домакин на читалището във Варна, чийто председател е Петко Киряков (Капитан Петко войвода). В читалището и в зала „Съединение“ Дънов държи общо пет сказки през 1897 г. (документите на читалището за 1898 и 1899 г. не са открити).

През 1897 г. Петър Дънов има мистично изживяване – слизането на Божествения Дух върху него, което е третият ключов момент в живота му (след болестта и обръщането му към Бога). Това става на 7 март (стар стил) във Варна. Счита се, че тогава „той приема „задължението“ на духовен Учител, който се е въплътил в това негово тяло“. Това духовно задължение, съчетано с гражданска позиция, Дънов следва неотклонно до края на земния си живот, работейки сред българския народ „за приемане от него на Божествената Любов, Мъдрост и Истина, като най-висш идеал за човека“.

През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, в което по-късно членуват д-р Георги Миркович, Мария Казакова, Тодор Стоименов, Пеню Киров, Анастасия Желязкова и Милкон Партомиян. През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка“ беседата „Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско“, която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни“ и „Божието обещание“. През 1900 г. издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-ели-мели-Месаил. Глас Божий, с псевдоним „Еманоил“. Оригиналният ръкописен текст, с начало сакралната за него дата 7 март 1897 г., се намира в най-ранното му по хронологичен обхват тефтерче (2 ноември 1887 – 11 март 1899 г.). На 6 април 1900 г. във Варна се състои първият от годишните събори на Бялото Братство. Присъстват трима ученици на Учителя: д-р Георги Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов.

Така Петър Дънов застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918), а последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в публикации едва в началото на 1930-те години. Според някои източници етимологията на името „Беинса Дуно“ е със санскритски корени и според интерпретация може да се преведе като Този, който носи доброто чрез слово. Според други интерпретации на негови последователи името е с корени в така наречения ватански език, който според Дънов е първичният протоезик на човечеството. Самите последователи на Дънов не са единни в тезата за произхода на името. Теологът Светослав Иванов твърди, че:

Беинса Дуно е окултно име, отразяващо духовното и творческо взаимодействие между Господ, Учителя – Петър Дънов, и учениците Му при съвместна работа върху Словото, музиката и Паневритмията.

От 1900 г. Петър Дънов свиква ежегодни събори, които първоначално нарича „срещи на Синархическата Верига“. Оттогава до 1942 г. през август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места – във Варна (1900, 1903, 1905 – 1909), в Бургас (1901, 1902 и 1904), в Търново (1910 – 1925), в София (1926 – 1941), на планините Рила и Витоша.

От 1901 до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска“ 66. Започва да изнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема фигурата на Христос, схващан като историческа, космична и метафизична личност.

През 1912 г. в село Арбанаси работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината“, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото:

Винаги ще съм предан раб на Господа Иисуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912.

На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“, с която слага начало на сериите „Сила и живот“. В тях Дънов излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“.

На 8 февруари 1917 г. открива в София цикъл от специални лекции пред омъжени жени, който продължава до 30 юни 1932 г. През 1917-1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, тъй като разколебава духа на войниците на фронта. Живее в хотел „Лондон“ (днес „Мусала“) и води преписка със свои ученици. След края на войната бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и през 1930-те години достига около 40 000 души.

На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от 2 класа ученици. Общият окултен клас се открива с лекцията „Трите живота“, а Специалният (младежки) окултен клас – с лекцията „Двата пътя“.  Лекциите пред окултните класове продължават ежеседмично 22 години – до декември 1944 г.

През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев в София), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се постоянно в Изгрева, където проповядва в специално построен салон. От 19 август 1927 г. (на годишния събор на Всемирното бяло братство) изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика“.

През лятото на 1929 г. Дънов за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г. От 1934 г. започва работа върху паневритмията – цикъл от 28 упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.

Активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой на 4 май 1936 г., който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването, на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си.

На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа“. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово“.

Петър Дънов умира на 27 декември 1944 г. Тялото му е погребано в квартал „Изгрев“. В Централен държавен архив се пазят негови снимки, спомени и беседи – ф. 1534к, 2 описа, 794 а.е.


Творчество

Творбите, написани лично от Петър Дънов, са само няколко. Различните аспекти в учението му са изложени и развити в около 4000 негови проповеди, изнасяни в периода 1914 – 1944 г. Публикувани са в няколко многотомни поредици: лекции пред Общ окултен клас, лекции пред Специален окултен клас, неделни беседи, съборни беседи, утринни слова и други.


Учение

Обща характеристика

Спиритуалната система, създадена от Петър Дънов, е определена от него като учение – нарича я Новото учение и акцентира на разграничаването ѝ от религия:

Не ви давам религия, а ви давам учение за живота.

Освен за учение говори и за наука:

Не изповядвам никаква религия, но говоря за добър живот. Моята наука е за живота, който хората са изгубили.

Дънов е привърженик на съвременната му идея за свързване на религията и науката. Учението се оповестява като божествено учение за любовта, което показва нов път за човечеството, еквивалентно на Христовото учение. Дънов предлага „изчистване“ на елементите на неправилното разбиране на християнството, наслоени през вековете.

Основен термин за тази спиритуална система е школа (духовна школа). В нея се преподава практическо познание за духовния свят. В Учението на Петър Дънов основен принцип е практическото приложение на всичко научено – т.е. теория и практика са неизменно свързани (детайл, присъстващ по-незабележимо в антропософията).

Друг важен елемент е въвеждането на божествен небесен архетип – т. нар. Всемирно Бяло Братство (също и Велико Всемирно братство), общност от завършили своята еволюция същества, учители на човечеството. Те не образуват някакво видимо за хората общество или организация.

Човекът и неговото съзнание са основна тема в системата, изградена от Петър Дънов (за разлика от Рудолф Щайнер, акцентиращ на обяснението на света). Произходът на човека, смисълът на неговия живот и методите за достигане на поставените цели, разглеждани във взаимодействието човек – Бог и човешки – божествен свят, са в центъра на неговата система. Целта на учението на Дънов е създаване на „новия човек“: човек на новата култура, с нов тип мислене, социална роля и т.н., и чрез промяна на човека да се постигне промяна на света посредством изграждане на нов тип общество, базирано на идеята за братство между хората.

Петър Дънов чрез своето учение се стреми да обнови и модернизира религиозността/духовността на човека. То включва претълкуване на традиционните християнски модели, съчетани с източни идеи, в синхрон с процесите в европейското духовно пространство по това време. То може да бъде определено и като „специфична религиозно-културна система, опитваща се да отговори на новите въпроси на човека за самия него и за заобикалящия го (модерен) свят“.

Учението се конструира на две нива – носи универсални послания (човекът е фигура, стояща над расови, етнически, културни, национални и социални различия), което е основа за прилагането му в различни културни традиции, и същевременно е насочено към конкретната национална среда, в която възниква. Развива се идеята за духовната роля на България и българите в световна духовна еволюция. Учението се свързва и с три големи традиции по българските земи: Орфей и орфизма, делото на братята Кирил и Методий и богомилското движение.


Идейна и методологична доктрина

Главни категории в учението са любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, схващани като атрибути на разбирания като историческа, космическа и мистична личност Христос. Централна макро- и микрокосмична категория в дъновизма е любовта, която функционира в различните аспекти на човешкото битие като стремеж – в емоционалната сфера, като чувство – в душата, като сила – в идейната сфера на Аз-а или ума, и като принцип – в духа.

Основен космогоничен възглед е така нареченото Велико всемирно братство – организъм, съставен от еволюиралите човешки души – ложи на Великите посветени и техни ученици – и 9-те степени на йерархията от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.

Историята на световната култура Петър Дънов разглежда като проекция на космически ритъм, структуриран от глобални периоди – полярен, хиперборейски, лемурийски, атлантски, пети, шести и седми – и подпериоди. Подпериодите в настоящия пети период се наричат културни епохи: Рак (древноиндийска), Близнаци (древноперсийска), Телец (древноегипетска), Овен (гръко-римска), Риби (западноевропейска), Водолей (славянска). В тях човешкото съзнание се проявява и еволюира през степени на колективно, индивидуално, висше колективно и космическо. Според Дънов от 1914 г. човечеството навлиза в епохата на Водолея, тоест осъществява еволюционен преход от Пета към Шеста културна епоха в рамките на Пети период. В него водеща в еволюционен смисъл е индоевропейската раса. През настоящия междинен етап се правят първи стъпки във висшето колективно съзнание. Една от неговите социални форми е постигнатият чрез висшите аспекти на любовта живот за Цялото. Разширеното колективно съзнание, осъществяващо живота за Цялото, се разглежда като атрибут на предстоящата Шеста (Славянска) културна епоха и на произтичащата от нея бъдеща Шеста раса. Шестата раса ще се прояви в бъдещия Шести голям период и ще реализира в още по-голяма пълнота културата на любовта.

Психологичният аспект на човешкото развитие според Петър Дънов е последователната трансформация през 4 културологични архетипа: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик. Преходът към последния се схваща като съвкупност от школски езотерични методи, целящи преобразуване на представно-понятийното съзнание в образно (имагинативно) и се обозначава с термина „разцъфтяване на човешката душа“. Езотеричният ученик трайно свързва съзнанието си с Христос, непрекъснато го преживява в своята мисловна, емоционална и волева сфера и постоянно се учи от това, което той върши в него. По този начин съзнанието на ученика и специално неговото етерно тяло, естествено се приема за обект и субект на така нареченото „второ пришествие на Христос“.

Основни методи за духовна работа в Школата на Всемирното бяло братство са молитвени събрания, музикални и дихателни упражнения, четене на Словото на Учителя, посрещане на изгрева на слънцето, Венера, Сириус и други небесни обекти, планински екскурзии, живот в братски общности, годишни събори и други. Специални методи са Заветът на цветните лъчи на Светлината, работата с езотеричния символ Пентаграм и танцът Паневритмия. Всички методи се схващат като езотерични практики за преживяване на Христос посредством целостта на човешкото същество и специално чрез неговото етерно тяло.


Христология на Дънов

Петър Дънов говори преди всичко за божествената същност и изява на Христовото същество. Той най-общо казано определя Христос като Божествено космично същество, идващо от централното слънце на нашата Галактична система, което слънце Дънов нарича с името Алфиола. Според него Христос е колективен Дух, сбор от всички Синове Божии. Той утвърждава максимата: „Христос е Глава на Великото Всемирно Братство“, като изтъква, че Христос е един и неделим, и представлява в макрокосмичен и психологичен план най-пълната изява на Любовта като принцип в Битието. Под термина Велико Всемирно Братство Дънов разбира организъм, съставен от еволюиралите човешки души и девет ангелски йерархии.

Петър Дънов категорично отхвърля второ физическо въплъщение на Христос. Той изтъква, че възгледът, че Христос ще се роди отново като малко дете, е неправилен и твърди, че днес Христос не може да се роди от жена. Дънов смята, че Христос се е родил и се ражда в сърцата и в душите на хората, при това едновременно в много души. Белегът, по който може да се различи това раждане на Христос вътре, е че човек ще бъде полезен както за себе си, така и за окръжаващите, ще настъпи едно вътрешно оживление и възкресение, така нареченото пробуждане на човешката душа, а хората ще си подадат ръка като братя.

Петър Дънов се защитава срещу нападките на някои православни изследователи, които го набеждават, че се е самообявил за прероден Христос:

Понякога казвате: „Господин Дънов дали е Христос, или Христос е в него?“ Ще ви кажа: Христос не съм. Но Христос е в мен. Ако бях Христос, за когото ме мислите, щях да управлявам целия свят; щом не съм такъв човек, не съм и Христос. Христос не е на физическия свят.

Дънов говори за Второто пришествие на Христос в така наречения астрален план в настоящата епоха. Той смята, че няма епоха в човешката история, в която Христос да е работил така. Според него в настоящето Христос е слязъл по-ниско, в Астралния и Етерния свят, по-близо до материалния свят. Дънов смята, Христовият Дух ще започне да се вселява в подготвените души, а това вселяване може да се различи, като се съзерцава във вътрешното мисловно поле на съзнанието и в социалния живот проявата на Христовите добродетели.


Принос към окултизма

В периода 1901 – 1912 г. провежда квазинаучни френологични изследвания върху избрани представители от българския народ. По-късно част от резултатите са изложени в неговите неделни проповеди, а с откриване на езотеричната школа на Всемирното бяло братство през 1922 г. се демонстрира цялостният му подход към така наречените окултни науки за себепознание – астрология, хиромантия, физиогномия, френология, кабала и други. Неговата оригинална методология в тази област включва следните основни принципи:

  • дава импулс на окултния ученик сам да изучава традицията на дадена окултна наука, коригирайки и насочвайки учебния процес и изследователските търсения;
  • забранява използването на окултните науки за персонална оценка и критика;
  • дава импулс за така нареченото еволюционно развитие на тези псевдонауки: към тях не трябва да се подхожда обективистично и позитивистично, а трябва да служат за развитие на добродетели в човешката душа и да помагат за раждане и познание на така наречения Вътрешен Христос;
  • утвърждава подход на синтез между различни окултни науки; например, според Дънов за да се схванат цялостно детайлите от даден хороскоп, човешка длан, лице или френологични параметри на череп, е необходимо да се проверят, обобщят и синтезират конкретни резултати от астрологичен, хиромантичен, физиогномичен, френологичен или друг анализ.

Някои негови идеи и подходи в цитираните окултни науки са използвани от Варненската астрологична традиция за създаване на така наречения триизмерен модел на хороскоп – смятан за иновация в астрологичната методология.

Според Дънов:

  • Съзнанието може да се движи и то с различни скорости – по-ниски и по-високи от скоростта на светлината.
  • Светлината е жива. Светлината също има съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание.
  • По светлината на слънчевия спектър би могло да се познае има ли същества на Слънцето, или няма.
  • Ако се направи средата на мислите по-рядка или по-гъста те ще претърпят пречупване.
  • Волята представлява строго определено движение в съзнанието – наклон в съзнанието.
  • Атомите имат съзнание и тяхното съзнание еволюира в зависимост прехода им през различните природни царства: минерално, растително, животинско и човешко.


Музикално творчество

Петър Дънов учи музика и цигулка през 1880-те години при учителя си по музика от Варненската гимназия чешкия цугулар В. Фалтис. През 1900-те години започва да композира по библейски и свои текстове песни, наричани по-късно „братски песни“, а от 1922 г. дава в двата окултни класа на своята Школа песни и мелодии, които нарича окултни музикални упражнения. Според него те са метод за работа на езотеричния ученик и са предназначени да тонизират и хармонизират неговите психични процеси. Някои от текстовете на музикалните упражнения са на измислен (обявен от него за свещен) протоезик, който Дънов нарича ватански и го определя като първичен език на човечеството.


Отглас

Разпространение на учението

През 1995 последователи на Всемирното Бяло Братство в България юридически регистрират организация с идеална цел „Бяло Братство – България“, която се ръководи от Върховен братски съвет със седалище София. Извън пределите на страната съществуват десетки духовни центрове, най-голям от които е френският център в Бонфен. Той е основан през 1953 г. от Михаил Иванов (1900 – 1986) – ученик на Петър Дънов, наричан от последователите си Омраам Микаел Айванхов.


Духовно и културно влияние

Творчеството и дейността на Дънов са обект на изучаване и анализи от учени и духовни водачи.

  • През 1990-те и в началото на 21 век се разпространява мистификация, според която Алберт Айнщайн се изказва положително за Петър Дънов. Според статия във вестник „Монитор“ по повод годишнина от рождението на Алберт Айнщайн, през 1989 г. френското радио RDF (на френски: Radiodiffusion française, спряло да излъчва през 1949, а наследникът му RTF през 1964) е излъчило предаване с негови изказвания, между които е било и следното:

Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от България.

Същото твърди и председателят на Бялото братство в България Андрей Грива. Преподавателката от НБУ Лилия Гурова разследва това твърдение, за което няма директни доказателства. Според Джон Нортън от Питсбъргския университет, авторитетен изследовател на архивите на Айнщайн, е малко вероятно и дори невероятно Айнщайн да е казал наистина тези думи, в частност и защото Айнщайн поначало е изпитвал презрение към „авторитетите“. Предположението на Гурова е, че в случая думите са приписани на Айнщайн, за да бъде използван неговият собствен авторитет.

  • Според мемоарите на Боян Боев, един от учениците на Петър Дънов, в разговор с него в Мюнхен през 1910 Рудолф Щайнер, основателят на антропософията, му казва:

На славянството е определено велика мисия. То, и в частност България, ще допринесе много за духовното повдигане на човечеството. Върнете се в България, там има мощно духовно движение, начело на което стои велик духовен посветен.

  • Алфред Лемоние, професор от Тулузкия университет, Франция, при посещението си в България се обръща към Дънов с думите:

Ние дойдохме да Ви благодарим от всичката си душа и всички си дух, също така и да Ви искаме нови благословения, съвети, пример, физическа, морална и интелектуална сила, за да можем по-добре да служим на Цялото.

  • Във Франция Михаил Иванов, един от най-ревностните му ученици, създава през 1953 г. в Бонфен Всемирно бяло братство, което в следващите години разгръща десетки духовни центрове по всички континенти. Последователите на Иванов практикуват паневритмия и специално изучават „мистичния български език“, за да пеят в оригинал музикалните упражнения на Дънов.
  • След демократичните промени в България стотици хора от цял свят посещават ежегодния дъновистки събор край Седемте рилски езера, за да участват в „Школата на Планината“ и да изпълняват свещения за дъновизма танц паневритмия.
  • През 2005 г. интернет сайт, посветен на Дънов, стартира инициатива за многоезично превеждане на неговото литературно наследство на руски, немски, английски, испански, френски, полски и други.

Християнската църква и Дънов

Създаденото от Дънов учение претендира да е християнско, но е в противоречие с Никейския символ на вярата, който се приема от почти всички християнски църкви (католически, православни и протестантски). Поради тази причина се разглежда от повечето християнски църкви като синкретично теософско учение или ерес.

Българската православна църква не приема идеите на Петър Дънов – неговата езотерична доктрина се основава на принципите на причинно-следствената зависимост и закона за реинкарнация и карма с цел усъвършенстване и повдигане на човешката душа все по-близо до Христовото съвършенство – принципи, напълно противоречащи на християнската доктрина. Обвързаността на учението на Петър Дънов с противоречащия на християнските норми окултизъм е още една от причините Православната църква да го обяви за еретическо.

На 7 юли 1922 г. архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – „за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал“. Някои негови последователи също са отлъчени от Църквата. Главно обвинение срещу него е, че се идентифицира с Христос въпреки недвусмисленото му изказване от 8 август 1920 г.:

Не търсете Христа на физическото поле; не Го търсете и в един човек, защото Той е във всички хора. Само че там, където се проявява Христос, ще видите интензивна Светлина. Христос е един и много. Понякога казвате: „Г-н Дънов дали е Христос, или Христос е в него?“ Ще ви кажа: Христос не съм, но Христос е в мен. Ако бях Христос, за когото ме мислите, щях да управлявам целия свят. Щом не съм такъв човек, не съм и Христос. Христос не е на физическия свят.

За неговата реакция твърденията са противоречиви: че не излиза публично в своя защита и не коментира събитието, а от друга страна, неизвестно къде и пред кого бил визирал единствено идеала на Великото всемирно братство:

Нека се реши този въпрос от Православната църква: възкръснал ли е Христос в Православната църква, приета ли е Любовта в Православната църква? Една църква има в света. Но вън от църквата е Всемирното Бяло Братство – то е по-високо от църквата. Но още по-високо от Всемирното бяло братство е Царството Божие. Следователно църквата е първото стъпало, Всемирното Бяло Братство е второто стъпало, а Царството Божие е третото стъпало – най-великото, което трябва да се прояви. (24 юни 1923)

На събора на дъновистите през 6-15 август 1922 г. с участието на около 300 членове, се стига до сериозен конфликт с представители на Православната църква. Светият синод на БПЦ изпраща на събора своите пълномощници архимандрит Евтимий Сапунджиев и руснака М. Калнев. Според спомените на очевидци е решено да се проведе публичен диспут между православните богослови и Дънов, за което имало специална обява пред търновското читалище „Надежда“. Относно събитията, в читалището, версиите на засегнатите страни са различни. Архимандрит Евтимий и М. Калнев твърдят, че П. Дънов се уплашил от тях и неговите последователи са осуетили диспута. Според дъновиста Н. Дойнов, П. Дънов направил толкова убедително изявление, че след него никой не посмял да вземе думата. Всички свидетели са единодушни, че на предложението за диспут Дънов е отговорил с контрапредложение да се качат на Мусала и там да проведат полемиката.


Българските философи и Дънов

Учението на Петър Дънов е обект на теологични и философски анализи. През 1917 г. теологът Даниил Ласков публикува във вестник „Духовна култура“ статиите: „Какво нещо е теософията“ и „Как гледа Библията на теософския спиритизъм и окултизъм“, а през 1922 г. излиза книгата му „Петър Дънов и неговото учение“, в което дъновизмът се определя като „сбор от езически суеверия, теософски спиритизъм и окултизъм“.

През 1929 г. Ангел Томов анализира в списание „Философски преглед“ религиозно-философската концепция на учението, изтъквайки, че то може да бъде разбрано само като съставка на мистичната вълна на новото време, характеризираща се с растящ интерес към спиритизма и с настъпателно движение на теософията и на различните окултни школи и мистични общества в света.

По-късно авторитетният ремкеанец професор Димитър Михалчев публикува последователно в същото списание студиите „Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов“ (1930) и „Против дъновизма като теософско учение“ (1931). Според него става дума за пантеистична метафизика, която увлича масите в мистицизъм и ги прави „загубена част от народа“ за държавата и нацията.

През 1940 г. психиатърът доктор Кирил Чолаков, ученик на Михалчев, публикува в списание „Душевно здраве“ три критически статии, в които дава на Петър Дънов и многохилядните му последователи клинични диагнози.

В края на 20 век някои неформални философски кръгове в България предлагат метода на структуралистична реконструкция в интерпретацията на текстовете на Петър Дънов. Според тях, те са построени на троичен диалог Христос-Аз-Другия, което позволява да бъдат видени отвътре и да бъдат преживени като Слово или морално събитие.


Българската държава и Дънов

През 1921 г. хора от русенския кръжок на Бялото братство, без одобрението на Петър Дънов, съчиняват устав, за да се регистрират като юридическа личност, избират си Управителен съвет, правят си членски карти и т.н. Уставът им е утвърден от Министерството на вътрешните работи на 13 юли 1921 г. и от Министерството на земеделието на 22 юни 1922 г. Регистрирани се като „Общество Бяло Братство“. Дънов се отнася неодобрително, становището му е, че тяхното общество няма нужда от такава организация: „Ами че какво се нуждае това общество от устави? Като имат другите общества устави, защо не седите при тях? Всичката ви грешка седи в това, че вие искате да дойдете тук да се проявите като в света. Не, тук ще се проявите най-естествено, по Божествено“. Според него не трябва да се уповават на човешките разпореждания и уредби, а да живеят по Бога, защото доброто и любовта с устави не върви. Той не разрешава да се прави устав в София и да се минава през съда и МВР.

През 1920-те години Петър Дънов трайно пребивава в София на улица „Опълченска“ №66, в непосредствено съседство с дома на комунистическия лидер Георги Димитров. Димитров, според спомени на съвременници, неколкократно се е укривал от полицията в квартирата на Дънов.

източник: уикипедия