роден: 1829 г. в Панагюрище, Османска империя

починал: 5 октомври 1911 г. в Панагюрище, Царство България, на 82 г.

националност: България

занимание: революционер

Иван Маринов Парпулов, известен като Орчо войвода, е български хайдутин и революционер, участник в Априлското и Кресненско-Разложкото въстание.

Биография

Роден е през 1829 г. в град Панагюрище, тогава в Османската империя. Учи в родния си град.

Открива препис на „Славянобългарската история“ у чорбаджи Коста и я прочита няколко пъти. От нея научава, че България е била могъща държава и е водила победоносни битки. Става хайдутин в Средна гора. Узнавайки, че в района на Централния Балкан действа хайдушка чета, Иван Парпулов тръгва да я търси, за да се включи в нея. След дълго бродене по гори и баири се среща с петима брадясали, облечени в изпокъсани дрехи мъже, въоръжени с пушки кремъклийки и ножове. Това всъщност е четата. Той скитосва с нея 8 месеца.

След като научава, че е започнала Кримската война (1853-1856), макар и най-млад в дружината, Иван Парпулов уговаря другарите си да отидат в Русия и да се бият срещу турците. След двумесечен преход – по билото на Стара планина и промъкване по черноморското крайбрежие – достигат до Скадовск, където се сформират доброволчески части към руската армия. Там се срещат и с други българи. Повечето от тях слагат палец под заявлението си, че искат да станат доброволци. Иван обаче се подписва с букви и това прави впечатление на руския офицер.

Получава чин ефрейтор и е назначен за командир на отделение от 16 души. След едноседмична подготовка ги изпращат на фронта. Там научават, че ще се сражават не само срещу турци, но и с англичани и французи. При голямото настъплние на антируските съюзници през 1855 г. срещу Севастопол отделението на Иван Парпулов отбива 4 атаки на превъзхождащия го по численост противник. Самият Иван е произведен в чин унтерофицер (сержант) и е награден с Георгиевски кръст.

След приключването на Кримската война отива в Молдова, а после във Влашко. Свързва се с БРЦК. През 1875 г. се включва се в подготовката на въстание и получава задача да запали Цариград заедно с Георги Бенковски. Става четоводец-стотник и началник на охраната на Панагюрския революционен комитет. По време на Априлското въстание е знаменосец в Хвърковатата чета на Георги Бенковски и ръководи сраженията при с. Стрелча. Начело на 80 въоръжени с примитивни пушки въстаници 6 дни отблъсква нападенията на 300 души турски аскер и даже на два пъти го контраатакува.

Оттогава го наричат Орчо войвода. Загадка е защо е наречен така, тъй като в българския език няма такова име или дума. Предполага се, че първо са го наричали Борчо войвода, т. е. борец или поборник, а след това първата буква е отпаднала.

С Павел Бобеков и Манчо Манев освобождава затворените в Копривщица ръководители. След разгрома на въстанието е заловен от турците в Габровския балкан и е осъден на доживотно заточение в Геваш, село на южния бряг на езерото Ван, което се намира в източния край на Мала Азия. По пътя прави един неуспешен опит за бягство, но вторият е сполучлив. Добира се до брега на Черно море, през една нощ взима рибарска лодка и се отправя към родината си. Заловен е обаче от турски военен кораб и отново е заточен. Освободен е с амнистията от 1878 г. след края на Руско-турската война.

Участва в Руско-турската война от 1877-1878 г. като войвода на спомагателна чета.

Връща се в България и узнава за решението на Берлинския конгрес, който оставя под турско робство голяма част от България. Набързо събира няколко стари свои познайници от хайдушките години и през 1879 г. участва в Кресненското въстание като войвода на голяма чета доброволци от Панагюрско. Кресненското въстание обаче е неуспешно.

По време на Съединението през 1885 г. е войвода на Панагюрската чета.

Последната му проява е през 1885 г., когато Сърбия напада България – участва като доброволец в Сръбско-българската война. Тогава той живее в с. Владая. Като узнава за вероломната агресия, облича овехтялата си военна униформа и тръгва из Владая и околните села да набира доброволци. Събират се 90 души, които в нощта на 3 срещу 4 ноември пристигат в Сливница. Въоръжават ги с пушки, останали от Руско-турската война, и на всеки дават по 100 патрона. Пращат ги да защитават позициите при Алдомировци, където на западния бряг на едноименното езеро-блато е разположен сръбски полк, въоръжен с модерни пушки и 22 оръдия. Освен това българите нямат храна.

Тогава Орчо войвода си спомня какво са му казвали неговите руски началници по време на Кримската война при подобни случаи (това всъщност са думи на Суворов):

Вие сте гладни, а у врага има и за ядене, и да пиене. Една успешна атака и то ще бъде ваше.

Но не толкова гладът, а чувството за дълг вдига на щурм бойците на Орчо войвода. Битката е тежка, самият той е ранен на четири места. След дълго лечение се възстановява, макар и не напълно.

През 1908 г. съселяните му искат да го изберат за кмет, а той им казва:

Не ставам за такава работа, през целия си живот съм бил само войник.

Умира 3 г. след това на 82-годишна възраст.

Почит

Името „Орчо войвода“ носят улица в София и стадионът в Панагюрище, а през май 2006 г. в родния му град е открит негов паметник.