рождено име: Димитър Христов Чорбаджийски

роден: 25 март 1890 г. в Турия, община Павел баня, Княжество България

починал: 26 декември 1967 г. в София, България, на 77 г.

националност: България

професия: писател

образование: Държавно художествено-индустриално училище (Национална художествена академия) в София

кариера в изкуството:

• известни творби: серия картини „Нашенци“

научна дейност:

• област: История
• работил в: Историко-етнографски музей в Казанлък

политика:

• депутат в: V НС

семейство:

• баща: хаджи Христо Чорбаджийски (1853 – 1914)
• майка: Мария Дончева Чорбаджийска (Тамашова) (1853 – 27 юни 1943)
• братя / сестри:
  • Георги Чорбаджийски, учител (1874 – 20 април 1967)
  • Антон (Дончо) Чорбаджийски (април ~1877 – 19 октомври ~1895)
  • Стефанка Чорбаджийска (1880 – ~1881)
  • Дона Стайкова (15 декември 1882 – след 1958)
  • Минка Чорбаджийска (1885 – ~1901)
  • Велика Кацарова (16 май 1887 – след 1958)
  • Неда (Недка) Хаджимитева (август 1900 – преди 1958)
• съпруга: Мара Иванчова Чорбаджийска (Нонова) (22 февруари 1895 – 1974)

Димитър Христов Чорбаджийски, известен с псевдонима си Чудомир, е български писател хуморист, художник и краевед.

Биография

Той е седмото от осем деца в семейството на Мария Дончева и хаджи Христо Георгиев Чорбаджийски. През 1901 г. завършва началното си образование в родното си село Турия, а през 1904 г. – прогимназия в Казанлък. Намеренията на бащата са синът да стане офицер или търговец; майката на Чудомир го подкрепя в желанието му да се занимава с рисуване.

За този избор и за плановете на бащата разказва самият писател в своята автобиография:

Във Военното училище приемаха само синове на богатите и въпреки че в село имахме голям двор, не ме признаха за дворянин и отказаха да ме приемат. За свещеник също не ме харесаха, въпреки че ядях блажно през пости и вече нарушавах някои от десетте божи заповеди. Тогава той реши да ме направи бакалин, но като се увери, че съм раздавал стоки повече на вересия и везните се наклонявали все в полза на клиента, отчаял се съвсем. Тогава реших да постъпя в Рисувалното училище…

До 16-годишна възраст учи в Старозагорската гимназия „Иван Вазов“. През 1913 г. завършва четирите курса на Държавното художествено училище в София (мобилизиран по време на Балканската война), но се дипломира едва през 1919 г. във връзка с мобилизацията в Първата световна война. Учебният процес го сближава с Георги Машев, който го запознава с Димчо Дебелянов и Людмил Стоянов.

През 1921 г. се жени за своята колежка — художничката Мара Нонова.

В периода 1920-1932 г. работи като гимназиален учител в Казанлък.

През 1932 г. се налага Чудомир да напусне учителското си място (по онова време действа закон, според който единият от семейните учителски двойки е трябвало да напусне държавната работа). Чудомир е поканен да поддържа хумористичната страница на вестник „Зора“. Тази дейност се изразява в изпращането на няколко разказа и карикатури месечно и продължава до 1940 г., когато Чудомир пише писмо до главния редактор на вестника, с което заявява оттеглянето си:

Настъпи период на преоценка на ценностите. Не съм съгласен с политиката на в. „Зора“. Не съм доволен от постигнатото. Изобщо гражданинът Димитър Чорбаджийски не може повече да понася твореца Чудомир.

През 1929-1930 г. отива на специализация в Париж: командирован е „да се запознае с методиката и пропедевтиката“ по рисуване в парижките училища. Престоява известно време и във Виена. През 1937 г. пътува до Рим, Венеция и Римини.

От 1938 г. е член на Върховния читалищен съвет, а през 1966 г. става народен представител в Петото народно събрание от район Павел баня. Става заслужил деятел на изкуството през 1965 г., а на 23 май 1967 г. получава званието народен деятел на културата.

Няколко дни преди смъртта си Чудомир предава на Серафим Северняк свитък с листове – „Драсканици в болницата“, включени в книгите „Избрани разкази“ (1967), „Под шарената черга“ (1981) и др. Там, с привичното си чувство за хумор Чудомир, отбелязва:

Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за минута, че няма сърдечно да ме изпратите до „вечното ми жилище“, ако не вали дъжд.

Една друга мисъл от същите записки вероятно може ба бъде свързана с неговия избран край:

След като ме оперираха, доста време не можах да се обръсна и ми поникна бяла брада, та като се погледнах в огледалото, бях приятно изненадан, че приличам на Хемингуей. Ех, да имах и пушката му…

Самоубива се на 26 декември 1967 г., скачайки от третия етаж на Правителствената болница в София. Два дни по-късно казанлъчани и хора, дошли от цяла България, изпращат Чудомир в последния му път. Погребват го по негово желание в градинката пред къщата му.

В едно писмо до Константин Щъркелов Чудомир пише:

Помъчих ли се да отразя епохата? Донесох ли полза на народа си? След тая ужасна борба на живот и смърт между двата противоположни свята къде сме ние? На чия сме страна? Кому помагаме чрез изкуството си?

Смърт

Последните дни на писателя в Правителствената болница в София са белязани от самотата на отиващия си от живота човек. След неколкократно лечение в чужбина и в България, той страда жестоко, разяждан от рак на устната, който безвъзвратно е разпръснал метастазите си. Въпреки че двама-трима приятели от писателските среди наминават покрай болницата, самотата и мисълта за приближаващата смърт не напускат 77-годишния Чудомир.

От последните му дни е запазено едно писмо до съпругата му Мара Чорбаджийска, в което той описва самотата и страданията си и я моли да пристигне при него в София. Тя като че ли не разбира този последен и отчаян вопъл към нея и му отговаря, че сега не може да тръгне за столицата, защото е болна – има хрема.

Решението за самоубийство не е спонтанно. От запазените архиви в музея на Чудомир в Казанлък (къщата на писателя) е ясно, че за това той е намеквал в отделни писма до свои приятели. Разбира се, без да го натрапва, а сякаш да ги подготви и да измоли прошката им. Чудомир е разбирал добре, че му остават няколко месеца живот. И то сред системи, адски болки и цялата агония на умиращия човек. Затова и решението е категорично, взето с трезв разсъдък, след един достойно изживян живот.

Последните „Драсканици от болницата“ писателят е предал още на 24 декември на Серафим Северняк.

Последният ден настъпва на 26 декември. Сутринта Чудомир моли една от санитарките да отиде до пощата и да пусне десетина писма, които той е написал. Едно от тях е до Тодор Живков. По това време Чудомир е народен представител. В писмото той обяснява пред първия човек на държавата мотивите за самоубийството си. Другите писма са до Съюза на българските писатели, до Петко Влаев (по онова време той е първи секретар на ГК на БКП), близки в София и Казанлък. В едно от тях е и завещанието му.

По обяд Чудомир намира санитарката и я пита дали е пуснала писмата. Жената отговорила, че още не, защото изникнала някаква спешна работа. Тогава Чудомир вдига скандал, нещо, с което изненадал всички. Познавали го като тих и ненатрапчив болен. Имал навика да чете вестниците и да стои пред телевизора, без някой да подозира за личността му. Притеснена, санитарката излиза веднага, за да пусне писмата. Чудомир не се явява на обяд, но в онкологията на Правителствената болница това не било някакво изключение.

Малко след 13 ч. от болницата изписват майката на проф. Атанас Божков. Тогава той е още млад изкуствовед, а година по-късно ще стане първия председател на Фондация „Чудомир“. Писателят взема куфарчето и помага на жената да напусне болницата и да се настани в колата, която пристигнала да я посрещне. В асансьора говори за това колко е талантлив нейният син и че го чака голямо бъдеще.

После се връща в сградата на Правителствена болница, влиза в асансьора и потегля за третия етаж. Прекосява коридора, стига до балкона и полита оттам. Преди фаталната крачка Чудомир оставя на перваза на прозореца такето си. Хвърля се назад, защото е считал, че така най-бързо ще стигне до смъртта. В суматохата никой точно не установил последния час на писателя, но в смъртния акт е написано между 13.30  и 14 часа. В моргата часовникът му още работеше, ще си спомни години по-късно д-р Баналиева, която веднага ще снеме смъртната му маска. По-късно, тя и съпругът ѝ Пеньо Кирацов, които са много близки на Чудомир, ще дарят маската на музея в Казанлък.

Хората, които са били в болничното отделение с Чудомир на втория етаж, си спомнят, че малко след обяд сестри и лекари минали по стаите и наредили никой да не излиза. За смъртта на писателя те научили на другия ден, от вечерната емисия на телевизията.

В мукавеното куфарче на Чудомир е намерено още едно копие от завещанието, писано с молив, и бележка, в която той обяснява, че е оставил около 150 лв., за да бъдат превозени останките му до Казанлък, и връзката с ключове за архива в дома му. Извинява се и за главоболията.

Така свършва живота си човекът, който всели жизнерадостния смях в сърцата на българите. На 28 декември 1967 г. казанлъчани ще го оплачат искрено във фоайето на читалище „Искра“, а под проливния дъжд, примесен със сняг, катафалката ще понесе тялото му към дома му на ул. „Трапезица“, където той е погребан с решение на ръководството на града.

Псевдоними

През юношеските си години получава своя прякор Чудомир, който по-късно използва и като псевдоним. По думите на автора той и неговите връстници често попадат на обявления за награда за информация, свързана с обявените за държавно издирване дейци на ВМОРО Яне Сандански и Чудомир Кантарджиев. Между последния и младия Димитър е открита комична прилика, която пръв забелязва неговият съселянин Дянко Фурнаджията и му прикачва прякора Чудомир.

Димитър Чорбаджийски е използвал и други псевдоними: Брей, Два пъти фан, Фанфан, Дели Димо, Ер малък, Ъ, Максим Гладний, Оскар Бум, Пилот, Мария Василева, Сечко-Бечко, Стрелец, Фанко Фтичката, Чанка-Чунга, Шлук и Яу, Яу, Ч., Чуд. и др.

Литературна дейност

Първите му изяви в печата датират от 1907 г., когато негови карикатури и римувани злободневки биват публикувани във всекидневника на Михалаки Георгиев „Балканска трибуна“; после следват първите му фейлетони, разкази, епиграми, публикувани от списанията „Барабан“, „Въртокъщник“, „Остен“, „Жило“, „Червен смях“, както и от вестниците „Слово“, „Зора“, „Искра“ (Казанлък) и др. Чудомир придобива голяма популярност чрез кратките си хумористични разкази — те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания:

• Не съм от тях (1935)
• Нашенци (1936)
• Аламинут (1938)
• Кой както я нареди (1940)
• Консул на Голо бърдо (1947)
• Избрани произведения (1949, много преиздания)
• Пестете ни времето! (1969)
• Съчинения в 3 тома (1970)
• Събрани съчинения в 6 тома (2013)
• Юбилеен сборник „Чудомир и нашето съвремие“ (2015)

Произведенията на Чудомир са преведени на румънски, руски, словашки, сръбски, чешки и други езици.

Чудомир като художник

В своя очерк за Чудомир Серафим Северняк споделя, че от лични разговори знае, че Чудомир винаги се е считал първо за художник и после писател. Своето твърдение авторът подкрепя с фактът, че, с изключение на ранния вестникарски период в София, когато Чудомир е „пописвал“ стихчета и проза, до 30-те години на XX век, т.е. до навършване на четиридесет години, Чудомир е бил преди всичко художник.

В ранните си години се занимава с рисуването на карикатури за столичните вестници и списания.

След края на Първата световна война, когато Чудомир се установява в Казанлък, той провежда своята първа самостоятелна изложба с рисунки и карикатури (1925 г.). Втората му самостоятелна изложба се състои отново в Казанлък – през 1926 г. Във всекидневника „Зора“, на който е редовен сътрудник, са публикувани множество негови рисунки на политическа и социална тематика.

През 1937 г. Чудомир участва в националната изложба на карикатуристите заедно с Александър Божинов, Александър Добринов, Илия Бешков, Стоян Венев. През същата година гостува на Белградската картинна галерия на карикатуристите.

Най-известните си произведения в изобразителното изкуство той представя през последните години на живота си. Серията картини е наречена „Нашенци“ и включва предимно акварели, рисувани в периода между 1932 г. и 1960 г. Третата му самостоятелна изложба включва произведения именно от този цикъл – тя е представена през 1965 г. в Стара Загора, Казанлък и Габрово, а през 1967 г. – в Пловдив.

За героите на Чудомир Серафим Северняк пише, че те не са никога само точилар или само запасен подофицер, само къщен лъв, или само еснафка, а винаги са и още нещо, което може да се обозначи с понятия като наивност или доброта, озлобление или отчаяние, вятърничев оптимизъм или безнадежност.

Краеведство

През 1924 г. Чудомир започва да сътрудничи на музея при читалище „Искра“ в Казанлък, който е основан от Петър Топузов. В периода 1930-1958 г. той е уредник и директор на краеведическия музей „Искра“ и 14 години работи на обществени начала.

Чудомир е един от основателите на казанлъшкия вестник „Казанлъшка искра“.

В къщата на Чудомир и Мара Чорбаджийска се помещава Литературно-художествен музей „Чудомир“, който е общински културен институт с утвърдено влияние и с респектираща културна и издателска дейност.

Цитати от Чудомир

• Ако животните имаха разум, те също биха вършили глупости като хората.
• Всички мъже обичат да разправят спомени за войните, защото тогава може най-много да лъжат в своя полза.
• Даже и лъвът е заставен да се пази от мухите.
• Даже и най-скъпият часовник има само 60 минути в час.
• Дорде открият таланта, заприлича на кранта.
• Дори и котките се облизват, кога ги похвалят.
• Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция.
• Една мъка ще занеса със себе си на оня свят — не можах да разбера тук, на земята, кое е ново и кое старо изкуство.
• Жената само когато я лае куче и минава мост над мътна река, не мисли за мъж.
• За богатия и дявола вари каша, а за бедния и в кървавицата има кости.
• За лоши кучета в село питай циганките, за хубаво вино — попа.“
• „Идеите са като брадите — мъжът ги придобива, когато достигне зрелост.
• Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са добре премислили.
• Каквото нареди дядо господ, това става. Решил един ден животът на Адама да не бъде толкова дълъг и толкова щастлив и създал Ева.
• Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците — повече от зайците и рибарите — повече от рибите.
• Кучето обича господаря си, а котката неговата къща.
• Където има брак без любов — там има и любов без брак.
• Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея.
• Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж.
• Не гребенът реши главата, а времето.
• Никой не е по-силен от слабостите си.
• Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед.
• Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.
• Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.
• Обичай ближния си, но остави жена му на мира…
• Писателят-хуморист често улеснява задачата на философа. Той спомага да разберем човешката природа по един приятен начин.
• Покаянието на лицемера е също така лицемерие.
• Първата и най-лошата от всички измами е самоизмамата.
• Той е добър човек за своето място, само че още не е изкопано.
• Той повишава гласа си, вместо да засили доводите си.
• Хуморът е двулик Янус, който с едното си лице се смее на плача на противоположното лице.
• Хуморът ни откъсва от дребното, от всекидневното, позволява ни, като се надсмиваме над себе си, да се взрем по-дълбоко в себе си.
• Човек, който обича да преяжда, копае своя гроб със зъбите си.
• Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили.

източник:
статията „Малко известно за трагичната съдба на Чудомир„, автор Веселин Стоянов
уикипедия