Артемизия Джентилески

Автопортрет, 1638 – 39, Royal Collection, Лондон

родена: 8 юли 1593 г. в Рим, Италия

починала: 1653 г. в Неапол, Италия, на 59 г.

националност: Италия

професия: художничка

семейство:

баща: Орацио Джентилески
майка: Пруденсия Монтонес
съпруг: Пиетро Антонио ди Виченцо Стиатеси
деца: Палмира

Артемизия Джентилески (на италиански: Artemisia Gentileschi) е италианска художничка от ранния барок, считана днес за един от най-завършените художници на поколението, повлияно от Микеланджело да Караваджо. В една епоха, в която жените художници не са били приемани лесно от артистичната общност, тя е първата жена художник, член на Академията за изящни изкуства във Флоренция.

Произход и младежки години

Артемизия Джентилески е родена на 8 юли 1593 г. в Рим, най-голямото от шестте деца на художника Орацио Джентилески и на Пруденсия Монтонес, която умира през 1605 г. Артемизия често служи като модел на баща си, който рано открива таланта ѝ и я обучава.

Най-вероятно за да изучи перспективата, баща ѝ я праща при своя колега и приятел Агостино Таси, който изнасилва Артемизия. Обещавайки да се ожени за нея, Таси изтръгва признанието ѝ да мълчи, но не изпълнява обещанието си за женитба, защото най-вероятно е бил женен. Бащата Джентилески завежда процес срещу Таси, но Артемизия е подложена по мъчителен начин на проверка, че не е проституирала, каквото е обвинението. Въпреки гнусните обвинения на Таси, Артемизия е оправдана, а той е осъден на 8 месеца затвор, още повече, че е обвинен и в кражба на картини. Въпреки присъдата на Таси и последвалата сватба на Артемизия с флорентинския художник Пиетро Антонио ди Виченцо Стиатеси, нейното добро име не може напълно да бъде възстановено, поради което семейството се мести във Флоренция.

Флоренция

Там се ражда дъщеря ѝ Палмира. Артемизия е удостоена през 1616 г. с честта да бъде първата жена, приета във Флорентинската академия за изкуство. Още през 1615 г. тя получава първата си голяма поръчка от Микеленджело Буонароти Младши, който е племенник на Микеланджело.

Артемизия започва скоро да поддържа приятелски отношения с художници, поети и други известни личности, като Кристофано Алори и Галилео Галилей. Артемизия скоро става много известна и създава няколко творби за Медичите, като тя е особено много покровителствена от великия херцог на Тоскана, Козимо ІІ. Едновременно тя развива свой собствен стил, който вече не напомня за този на баща ѝ. Около 1620 г. създава най-известната си картина, „Юдит обезглавява Олоферн“. Този сюжет е бил рисуван между другото и от Тинторето, Караваджо, Каса Копи и Адам Айсхаймер. Артемизия интерпретира сюжета по нов начин, като изобразява Юдит като хладнокръвна убийца. Изображението е много реалистично, дори натуралистично. Художничката явно има предпочитание към този сюжет, защото го рисува за първи път през 1612/13 г. и после пак около 1625 г.

Рим, Неапол и Англия

През 1623 г. Артемизия е вече толкова прославена, че вече е в състояние да се завърне в Рим с двете си дъщери, където получава няколко поръчки, сред които от кардинал Франческо Берберини, племенник на папа Урбан VІІІ, и комендаторе Касиано дал Поцо. През 1630 г. Артемизия се мести в Неапол, един от най-важните градове в Европа и три пъти по-голям от Рим. Там тя основава собствена работилница и получава по-високи хонорари от мъжете художници. През 1635 г. тя получава покана да отиде в двора на крал Карл І, където и баща ѝ е бил придворен художник. Артемизия заминава действително за Англия, но вероятно към 1637 г. Предполага се, че е помагала на вече болния Орацио при изпълнението на фреската на тавана в Queen’s House в Гринуич. Баща ѝ умира една година след това.

Последни години

Артемизия се завръща в Неапол, където е подпомагана основно от мецената си Дон Антонио Руфо от Месина. По това време се променя стилът ѝ.

Последните години на художничката са белязани от здравословни и финансови проблеми. Това може да се прочете в писмата ѝ до Руфо. Около 1652/53 г. Артемизия Джентилески умира в Неапол.

Стил

Артемизия е под влияние на баща си, особено в по-ранните си години. От него тя възприема предпочитанието към точността на детайла, както и бароковия патос. Както върху баща ѝ, така и върху нея оказват силно влияние Адам Айсхаймер и Караваджо. И двамата се познават лично с баща ѝ и семейството. Орацио и Артемизия Джентилески се считат за едни от най-важните представители на повлияния от Караваджо стил – караваджизъм, който впечатлява с жив начин на изобразяване и с драматичните светлинни ефекти.

Когато Артемизия Джентилески се омъжва през 1612 г. и се мести във Флоренция, тя продължава да развива своя стил. Освобождава се от стила на баща си, картините ѝ стават по-емоционални и по-живи. Тя доразвива и своята принадлежност към караваджизма, като палитрата ѝ става още по-искряща и изсветлена. Характерни за нея са тоновете в кафяво и охра, искрящото червено и наситеното синьо, както и оранжевите сенки. Типични за нея са точното изображение на гънките на дрехите, както и много умелото предаване на текстурата на тъканите.

Както бащата, така ѝ дъщерята Джентилески са били в състояние да нагодят своя стил към съответните художествени изисквания на средата, в която работят. Както Орацио се приспособява в късното си творчество към вкуса на английския двор, където работи, така и Артемизия нагажда своя стил във Флоренция към тамошния, в Неапол съответно към неаполския. В късното си творчество тя променя своето виждане за „женствеността“ и се приближава към художествения стил на Болоня, който изисква идеализирано представяне на човека. Фигурите стават по-фини и изящни, женските фигури загубват от активността и силата си.

В по-късните си години художничката проучва актови скици за своите композиции. В много от картините ѝ се появяват собствените ѝ черти и телесни форми, като например в „Алегорията на живописта“, където тя прави свой автопортрет.

Трябва да се подчертае, че в един доминиран от мъжете свят Артемизия не само има собствена живописна работилница с мъже помощници, но и избира сюжети, които тогава са били запазени за мъжете, а именно библейски, исторически и митологични теми, в едно време, когато жените-художнички са се задоволявали с рисуване на портрети, натюрморти с цветя и плодове, пейзажи, миниатюри. Освен това тя рисува и голямоформатни картини. Често прототипи за нейните картини са жени, като например в „Юдит и Олоферн“, „Лукреция“ и др.

При съзерцаване на нейните картини прави впечатление необикновеното излъчване на женските персонажи, които изобразяват в своите пози по-скоро психичната, отколкото физическата драма. Нейните женски фигури показват смелост, решителност, енергичност.

В картините на Артемизия жените не са жертви. Те държат оръжие, разпореждат се с живота си, не искат съчувствие от зрителя, дистанцират се от ренесансовата еротика и култа към разголената плът, характерни за времето.

Коментирайки „Юдит обезглавява Олоферн“, проф. Ролан Барт отбелязва:

Гениално е било хрумването да се въведат в картината две жени, вместо само една. Докато в библейската версия слугинята чака отвън господарката ѝ сама да убие неприятелския пълководец, две жени, съюзени в общата работа, със събрани помежду им ръце, които сплотяват мускулните си усилия в едно: да надвият огромната маса, чиято тежест надхвърля силите на една само жена – не напомнят ли две слугини, запретнали ръкави да колят свиня?

Артемизия Джентилески днес

Въпреки че е била много известна приживе, след като умира, изпада в забрава. Едва през 60-те години на 20 век, във връзка с развитието на феминистки движения, тя отново излиза на сцената.

Феминистката Джуди Чикаго ѝ посвещава в творбата си „The Dinner Party“ един от 39-те трапезни сервизи.

Каталогизиране

Картините на Артемизия Джентилески са каталогизирани от Raymond Ward Bissell през 1999 г. със заглавието „Artemisia Gentileschi and the Authority of Art: Critical Reading and Catalogue Raisonné“. Оттогава насетне около петдесет нейни произведения получават кода и номера [WB …]. Вече несъществуващи картини получават отпред буквата „L-“, а картини със спорно авторство получават отпред буквата „X-“.