Posted in Г, Й

Йосиф Гурко.

   Published Date: 04.01.2019

роден: 28 юли 1828 г. в Новгород, Руска империя

починал: 28 януари 1901 г. в Сахарово, Тверска губерния, Русия

националност: Русия

професия: военен (генерал-фелдмаршал)

титла: граф

военна служба:

награди:

Йосиф Владимирович Ромейко-Гурко (на руски: Йо̀сиф Владѝмирович Ромѐйко-Гу̀рко) е руски граф, офицер, генерал-фелдмаршал. Участник в Руско-турската война от 1877-1878. Отличава като суров, но способен, решителен и енергичен пълководец, служещ за пример на своите войници, делейки всички трудности наравно с тях. За своя голям принос в Освобождението на България е особено почитан в страната, където редица населени места и улици носят неговото име. Генерал-губернатор на Варшава от 1883 до 1894 г. – период, запомнен в полското общество с бруталността и фанатизма при налагане на политиката на насилствена русификация.

Биография

Йосиф Гурко е роден на 28 юли 1828 г. в Новгород, Русия в семейството на потомствен дворянин от беларуски произход. Ориентира се към военна кариера. Завършва Императорския Пажески корпус (1846) и постъпва на служба като корнет в Гвардейския хусарски полк. Капитан (1857). Завършва курсовете на Генералния щаб. Адютант на император Александър II (1860) и полковник (1861).

Командир на IV-и Хусарски Мариуполски полк (1866). Повишен в звание генерал-майор и член на императорската свита (1870). Командир на Гренадирски полк, а от 1873 г. на бригада от II-а Гвардейска Кавалерийска дивизия. Участва в боевете при Белбек по време на Кримската война, освобождаването на руските селяни от крепостна зависимост (1862-1866) и потушаването на Варшавското въстание (1863). Повишен е във военно звание генерал-лейтенант и назначен за командир на II-а Гвардейска Кавалерийска дивизия (1876).


Участие в Руско-турската война (1877-1878)

Йосиф Гурко се отличава със службата си по време на Руско-турската война (1877-1878). Участва като командир на Предния отряд на Действащата руска армия на Балканския полуостров. В неговия състав е и Българското опълчение.

На 7 юли 187 г. превзема град Търново. Установява контрол над проходите в средната част на Стара планина във взаимодействие с Габровския отряд (командир генерал-майор Валериан Дерожински). Превзема прохода Хаинбоаз, Казанлък и Стара Загора, като предизвиква паника в Цариград. След прехвърлянето на Централната армия с командир Сюлейман паша в Южна България следват тежки боеве при Нова Загора, село Джуранли и Стара Загора. Предния отряд отстъпва до Шипченския проход в Стара планина.

През октомври 1877 г. е назначен за командир на Кавалерийския корпус. Превзема село Горни Дъбник и село Телиш, с което се прекъсват снабдителните линии на обсадената в гр. Плевен Западна османска армия на Осман паша. Допринася да се затвори блокадният пръстен на Плевен.

Назначен за командир на Западния Руски отряд. Отхвърля Орханийската османска армия от Орханийското поле.

Особено известно и важно за развоя на войната е преминаването на неговия отряд през Стара планина в сурови зимни условия, довело до освобождаването на София и на Пазарджик. В този преход дава личен пример със своите издръжливост, бодрост и енергичност, делейки наравно с обикновените войници всички трудности – нощува на открито край огньовете и се задоволява със същите сухари, които имат продоволствие. В отговор на недоволството от прехода сред своите подчинени заявява:

Поставен съм над вас по волята на Господаря Император и само нему, на отечеството и историята дължа отчет за действията си. От вас изисквам безпрекословно подчинение и съм способен да заставя всички и всекиго да изпълнява точно, а не да критикува моите разпореждания. Моля всички да запомнят това много добре… Ако на големите е трудно, ще ги прибера в резерва, а напред ще тръгна с малките…

Нанася последно поражение на Сюлейман паша в битката при Пловдив и превзема Одрин, с което практически е сложен край на войната.


След войната

Повишен е във военно звание генерал от кавалерията от 1878 г. Назначен е за е губернатор на Санкт Петербург, временен губернатор на Одеса и командващ войските на Одеския военен окръг (1879 – 1883).

В периода 1883 – 1894 г. е генерал-губернатор на Варшава, където яростно провежда политиката на император Александър III за насилствена русификация. Във времето на управлението на император Александър II, 50 хиляди души са изпратени в изгнание, а други 20 хиляди са убити. Пресата е също жестоко потискана, за което основен двигател е неговата съпругата Мария Андреевна; по думите на очевидци на събитията, тя цели не само да унижи и обезсърчи полските вестници, но и да покаже, че има власт над тях – власт, която може да бъде упражнена безжалостно. Поради тази фанатичност и бруталност в провежданата политика, която силно контрастира с либералната, не насилствена политика на много харесвания в полското общество предшественик на губернаторския пост, генерал-тубернатор Пьотър Албедински. В Полша управлението на генерал-губернатор Йосиф Гурко е възприемано крайно негативно. Журналистът Кажимеж Полак (1881 – 1961) го описва по следния начин:

Детството ми се падна в края на XIX век, когато така нареченото от Виенския конгрес Полско кралство, преименувано от руските шовинисти на Привислие, беше подложено от кърваво потушаване на януарското въстание на най-ужасяващо робство под драконовското управление – достойно за сатрапи – на продължителя на това дело, тогавашния царски наместник, генерал-губернатора Гурко.

Генерал-адютант от 1884 г. и генерал-фелдмаршал от 1894 г. Член на Държавния съвет.

Умира в семейното си имение Сахарово (днес в рамките на гр. Твер, побратим на Велико Търново). Тук има музей в негова чест. Погребан е в семейната гробница в църквата Св. Серафим Волоцки, кв. Сахарово, Твер.


Памет

Името му в България днес носят град Гурково и две села: Гурково в област Добрич и Гурково в Софийска област. На него е наименувана софийската улица „Генерал Йосиф В. Гурко“, както и улици в Бургас, Стара Загора, Велико Търново, Добрич, Варна, Пазарджик, Поморие, Ихтиман и Димитровград.

източник: уикипедия