Posted in Л, С

Стефан Любомски.

   Published Date: 02.12.2020

роден: 2 декември 1848 г. в Кишинев, Руска империя

починал: 30 декември 1902 г. в София, България, на 54 г.

националност: България

професия: генерал

народен представител в: VII ОНС   

Стефан Иванов Любомски е български офицер, генерал-майор. Участник в Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Сръбско-българската война (1885). Народен представител.

Биография

Стефан Любомски е роден на 2 декември 1848 г. в Кишинев. През 1864 г. завършва гимназия в родния си град и на 15 януари същата година постъпва в Руската армия. През 1866 г. завършва Военно училище в Русия. На 17 юни 1866 г. е произведен във военно звание подпоручик от Руската армия.


Руско-турска война (1877-1878)

През Руско-турската война (1877-1878), като българин по произход, е командир на рота в X-а опълченска дружина на Българското опълчение, където обучава и води в сраженията над 600 опълченци. Участва в боевете при Шипка и Шейново и за проявена храброст е награден с Георгиевски кръст. Повишен в звание щабс-капитан.

След края на войната се жени за българка, напуска руската служба и се установява в Ямбол.

След Освобождението, в периода 1880-1885 г. служи в Източнорумелийската милиция (областта няма право на армия). Командир на VIII-а дружина в Ямболския гарнизон, която успява да обучи и превърне в напълно боеспособна войскова част, и за която, по негова инициатива, е построена дори нова казарма. Военно звание майор.

Свързва се с дейците на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. и е един от най-дейните участници в подготовката му. Влиза в конфликт с източнорумелийските власти: типично в негов стил предлага лично да отвлече в Котленския балкан губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, за да не може той да противодейства на съединението. За тази му дейност на 4 септември 1885 г. е уволнен от милицията и екстрадиран (принудително изведен, изгонен) от Източна Румелия. Но се завръща триумфално в областта само след два дни и като цивилен продължава дейността си по подготовка на Съединението. На 11 септември 1885 г. с княжески указ е повишен в звание подполковник и назначен за комендант на Пловдив. След Съединението е изпратен да охранява границата с Турция като началник на Хасковския партизански отряд от състава на Източния корпус. Там остава и по време на започналата Сръбско – българска война през есента на 1885 г., въпреки че отправя многократни молби да бъде изпратен на фронта.


Сръбско-българска война (1885)

По време на Сръбско-българската война (1885) е оставен в Южна България. През войната в българската войска са направени някои организационни промени, като от полкова се преминава в бригадна структура. Трети Бдински и Четвърти Плевенски полкове са обединени във Втора пеша (пехотна) бригада. За неин командир е назначен подполковник Стефан Любомски и така той се озовава във Видин.


Превратът и контрапревратът през 1886 г.

Тук през август 1886 г. го сварва и новината за извършения държавен преврат и детронирането на княз Александър Батенберг. Инициатори и организатори на преврата са двама млади офицери – началникът на Военното училище майор Петър Груев и капитан Анастас Бендерев, помощник на военния министър. В нощта на 8 срещу 9 август те повеждат части на Струмския полк и юнкери от Военното училище, с които обкръжават княжеския дворец. Княз Александър I е арестуван и принуден да подпише указ, с който се отказва от трона. На сутринта, под конвой, той е отведен към Оряхово и оттам изпратен с яхтата „Александър I“ по Дунав до руското пристанище Рени.

Поелите управлението на страната метежници въвеждат военно положение и изпращат заповеди до всички военни подразделения да се закълнат във вярност на новата власт. В телеграмата до подполковник Любомски във Видин капитан Бендерев заплашва:

Ако до сутра полковете не присягнат (не се закълнат), вий сте отговорен лично.

Но Любомски няма нужда от подобни заплахи, той посреща съобщението за преврата с ентусиазъм. При военното положение той става едноличен ръководител на цялата област и това очевидно му допада. Първото, което прави, е да извика кмета на Видин и да му заповяда да направи паваж в града. И понеже кметът отказва, защото няма нито материали, нито средства, Любомски го арестува и изпраща в затвора. А уплашеният видински областен управител пък бяга чак в Калафат и от там праща отчаяни телеграми до София.

Под командата на Любомски Трети Бдински полк полага клетва за вярност към новото управление още на 9 август и е един от първите, които правят това. Организаторите на метежа използват името на бившия руски офицер, по това време на високия чин подполковник, за да убедят и останалите военни подразделения да последват примера на Бдинци. Така Любомски, без да е участвал пряко в преврата, остава в съзнанието на военните дейци от това време като съратник на метежниците.

Бендерев и Груев нямат ясни планове какво да предприемат след отстраняването на княза. Повечето от поканените от тях политици не искат да поемат отговорност и да се включат в едно ново правителство. На втория ден от преврата – 10 август, от Видин пристига и една още по-лоша за тях новина. Подполковник Любомски ги уведомява, че подчиненият му капитан Маринов, командир на плевенския полк, отказва да изпълни заповедите и неговите войници няма да положат клетва.

Не желая да бъда клетвопрестъпник, а още повече да подвеждам и други в това престъпление

– така отговаря капитанът на нарежданията и увещанията на своя началник. (През 1913 г. Маринов, вече станал генерал, със същата упоритост ще отхвърля предложенията на сърбите да предаде Видин и ще отбранява града докрай).

Очевидци разказват, че когато Груев прочита телеграмата, тя пада от ръцете му, а той „пребледнява като свещ“. Разбираемо е – отказът дори и само на един полк да се подчини на новото управление означава началото на гражданска война – нещо, за което метежниците не са готови. А срещу тях се изправя и най-авторитетният политик по това време – председателят на Народното събрания Стефан Стамболов, който от гр. Търново организира и ръководи отпора срещу метежниците, като издава и прокламация, с която обявява преврата за незаконен.

Действията на Стефан Стамболов отекват и във Видин. Симеон Радев пише:

Импулсивният ум на Любомски, който го влачеше по линията на най-последното (по дата) впечатление, се разфуча против временното правителство със същото лекомислие, с което бе пламнал за него.

Резултатът – Видинският гарнизон обявява „неутралност“ с една нощна телеграма, изпратена до София, с която се отказва от положената вече клетва.

След изпращането на телеграмата видинските военачалници се свързват с Търново, за да съобщят за новата си позиция. Стамболов ги поздравява и им предлага да изпратят делегация, която да се срещне с княза и да го доведе във Видинската крепост. Това обаче се вижда опасно на подполковник Любомски, майор Узунов (командир на пионерната дружина) и капитан Белинов (командир на Трети Бдински полк) и те отговарят, че видинския гарнизон не поддържа вече заговорниците, но не се присъединява и към техните противници, а ще остане неутрален.

С дълбоко съжаление ние повтаряме, че да приемем княза във Видин не можем. Това е нашето дълбоко убеждение.

Стамболов се опитва да ги убеди да се присъединят към него, като им напомня за съдбата на България след отделянето на Видинското царство:

Един исторически пример ми иде на ума. Сега, както България е разделена, прилича на същата оная България, която погина под турското владичество.

Тези думи смущават видинчани, но те не променят позицията си (и с това пропускат историческия шанс да станат героите, спасили княза).

След провала на преврата неговите водачи Груев и Бендерев, облечени в цивилни дрехи, се опитват да се спасят с бягство в Румъния. Подполковник Любомски, вече изоставил неутралитета, разпраща телеграми до всички дунавски градове с нареждане те да бъдат арестувани, като добавя в своя си стил и твърдението, че са задигнали хазната от София и бягат с нея. Арестувани в Оряхово, превратаджиите са изпратени при него, но той не поема отговорността, а ги препраща при Стамболов в Търново, където стражарите едва успяват да ги спасят от разярената тълпа.

След контрапреврата княз Александър Батенберг се завръща в България, но остава в страната само 9 дни. Убедил се, че няма поддръжката на своя първи братовчед, императора на Русия Александър III, той абдикира на 26 август 1886 г., въпреки настояването на Стамболов, правителството и армията. Придружаван от голяма свита изпращачи – всички видни български политици и военни дейци, Батенберг пристига в Лом. Там го очаква, за да го отведе като герой във Видин, именно подполковник Стефан Любомски, очевидно забравил, че само преди две седмици категорично се е противопоставял на това.

В старопрестолния град вече бившият български княз е посрещнат с топовни гърмежи, а хилядното множество го приветства с гръмогласно „ура“. От балкона на Окръжното управление Александър Батенберг отправя своите прощални думи към българския народ, след което се връща на парахода, за да напусне завинаги България. Сбогувайки се с него, видинският комендант дори му целува ръка.

Оценявайки всичките обрати в поведението на подполковника по време на бурните събития през август 1886 г., Симеон Радев прави една иронична, но точната негова характеристика:

В тоя Дон Кихот имаше един Санчо Панса, който взимаше връх.

След Сръбско-българската война Любомски е командир на Втора Пехотна бригада, а от 1889 г. на Четвърта Пехотна бригада.

През 1890 г., вече като председател на Счетно-контролния отдел на войската, Любомски е повишен в чин полковник. Военната му служба приключва през февруари 1892 г., когато, ненавършил още 44 години, е изпратен в запаса, като на 14 февруари 1892 г. му е присвоен чин генерал-майор и му е отпусната военна пенсия. Установява се в Ямбол, където съгражданите му дори го избират за народен представител. Умира през 1902 г. на 54 години.

При всичките си личностни особености, забравеният днес Стефан Любомски винаги остава истински патриот. А с участието си в опълчението, с ролята си като деец на Съединението и с дейността си на различните заемани длъжности във войската, той е заслужил мястото си в българската история.


Политика

През 1893 г. е народен представител в VII-о Обикновено народно събрание.


Военни звания


Награди

  • Княжески орден „Св. Александър“ III ст. с мечове
  • Орден „Свети Станислав“ III ст. с мечове (Русия)

източник:
Старият Видин / Old Vidin
уикипедия