име: Панайот Тодоров Христов

роден: 22 ноември 1883 г. в Сливен, Източна Румелия

починал: 5 март 1943 г. в София, Царство България, на 59 г.

националност: България

професия: писател, художник, учител, библиотекар, чиновник

кариера в изкуството:

• образование: Частно училище в Петербург
• учители: Леон Бакст
• направление: живопис
• повлиян от: Николай Рьорих, Иван Билибин, Кузма Петров-Водкин

литература:

• други псевдоними: П. Кобалт, Н. Р-ски, С. С.
• жанрове: стихотворение
• известни творби: „Изповеди“ (1910)

Сирак Скитник е български писател, художник, библиотекар. Благодарение на богатата си ерудиция и разнообразната си професионална дейност Сирак Скитник е сред интелектуалците с най-висок културен и обществен престиж до средата на XX век. Широко известен и уважаван като критик, живописец, график, илюстратор, декоратор, сценограф, драматург, постановчик, поет, публицист, общественик, радиоръководител, и до днес специалисти в редица културни сфери изтъкват безспорните му заслуги в тях.

Биография

Роден е на 22 ноември 1883 г. в Сливен с името Панайот Тодоров Христов в бедно семейство на текстилен работник. Част от личните качества дължи на баща си – любознание и сладкодумие. За майка му – Радка Панайотова Гюлеметова, се знае много малко. Детството му преминава сред красивата природа в града под „Сините камъни“. Тук получава и основното си образование. Навършил юношеска възраст, социални причини го принуждават да тръгне по света.

През 1898 г. постъпва в Семинарията в София и през следващите четири години създава връзката си със софийската литературна бохема. Завършва Богословското училище през 1902 и започва да учителства – първо в прогимназията в с. Върбел, общ. Никопол, после – в родния Сливен и другаде (1903-1904).

През 1905 в новосъздаденото списание „Художник“ излизат негови стихове и винетки, първата му публикация е стихотворението „Цъфтяха розите“, а от 1906 приема псевдонима Сирак Скитник и става съредактор на списанието заедно с Александър Балабанов и Симеон Радев. 

Неговият разказ пред професор Любен Димитров относно създаването на псевдонима е следният:

Един летен ден в Троянския манастир седнах под вековен дъб да си почина. Зарових пясъка пред себе си с пръчката, която държах. Беше ми тъжно и чувствах самотата и безизходицата на моята младост. Кой знае защо, написах за себе си думата „Сирак“ и спонтанно добавих към нея „Скитник“. Тъй се роди моят псевдоним.

Излязлата през 1910 негова стихосбирка „Изповеди“, която се характеризира с ескизност и статичност, сантиментално-символични стихове (Цв. Ракьовски), аморфност и общи места за времето (Светлозар Игов), получава предимно критики, включително и от Владимир Василев. И въпреки че негови стихове са включени в престижната антология на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов и в чуждоезични антологии, той оставя поезията извън основните си творчески приоритети.

През 1908 г. заминава за Петербург, където до 1912 г. учи живопис в частното училище на Леон Бакст (състудент на Марк Шагал и Василий Кандински).

Този негов престой в руската столица има особено значение за мирогледа му и за цялостното му оформяне като творец. Духовната връзка с учителя му Александър Николаев Беноа (архитект, историк на изкуството художник, критик, илюстратор, сценограф), неговата ерудиция и талант, стават идеал и модел за Панайот Тодоров. Заедно с Беноа учители на младия художник са Бакст, К. Петров-Водкин и Добужински. Големият художник Михаил Врубел е впечатлен от доброто образование по философия и класически езици на младия българин. Той го въвежда в трудно достъпните петербургски кръгове. Заради ненаситния му глад за знание му дават прякора „Гълтачът на пространства“.

Приемат го за член на най-авторитетната група „Мир искусства“, която в края на 19 век и началото на 20 век се оформя като център на руския художествен авангард. Запознава се с модерните течения в европейското изкуство, изпитва влияние от Петербургската декоративна школа (Николай Рьорих, Иван Билибин, Кузма Петров-Водкин); изпраща литературно-художествени писма до сп. „Демократически преглед“. Излага свои картини заедно с художниците – авангардисти, сред които е и Макс Шагал. За да се издържа, рисува театрални декори и плакати. Публикува стихове в знаменитото списание „Аполон“, където печатат своите произведения Чехов, Горки и Блок. Платната му от този период са изпълнени с призрачните видения от „белите нощи“. През 1912 г. младият художник участва в изложбата на „Съюза на младите“ в Петербург. За картините си в изложбата получава насърчително писмо от Александър Беноа и Николай Рьорих.

През 1912 г. се завръща в България, участва в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Връща се от войните с орден за храброст и с няколко шрапнела в гърдите, вследствие на които до края на живота си страда от задух.

През 1913-1917 г. преподава рисуване в Асеновград.

В годините след войните Сирак Скитник започва своята публицистична дейност, като се стреми да пренесе в България онзи новаторски дух, с който се срещнал и който е научил в допира си с колосите на изкуството на 20 век в Петербург.

Затова той оглавява духовния елит в София. През 1919 г. заедно с Николай Райнов и Иван Милев създават движението „Родно изкуство“, за да се сроди изобразителното ни изкуство с експресивната прелест на старата българска икона, миниатюра, стенопис, тъкани и орнаменти, митове и легенди. Така се сливат българското и европейското, националното и универсалното, традиционното и съвременното, фолклорното и индивидуалното. Сирак Скитник не само пише за тези нови канони, но и рисува така.

Забележително е сътрудничеството му в списание „Златорог“, където е поканен от Владимир Василев за съредактор през 1922 г., и списание „Везни“. През 1919 г. той пише във „Везни“:

Има само едно вечно младо и истинско изкуство, елементите на което можем да намерим при иконописците и при майсторите на картините от Възраждането ни.

Драматург и артистичен секретар на Народния театър в София (1923-1924 г.), където поставя през 1923 г. пиесата на Морис Метерлинк „Монна Ванна“ и изработва проектите на декори към нея. През 1924-1925 г. е библиотекар в Министерството на просвещението. Председател (1927) на дружество „Родно изкуство“, пръв председател (1931) на Съюза на дружествата на художниците (дн. СБХ – Съюз на българските художници).

Илюстрира важни книги (като „Български балади“ от Теодор Траянов, „Поеми“ от Е. А. По, „Марионетки“ от Чавдар Мутафов и др.).

Превежда художествена литература от френски език. Негови литературни и изобразителни произведения са публикувани в Русия, Италия, Франция и др.

Приносът на Сирак Скитник за българския модернизъм е съпоставим с този на Ч. Мутафов и Г. Милев. Принципите на изповядваната от него модерна естетика биват прокарани и защитени както в теоретичните и критическите му текстове, така и в собствения му блестящ опит на живописен и графичен художник. През 20-те и 30-те години на XX век придобива внушителен авторитет, благодарение на който се превръща и в най-уважавания куратор на изложби, оценител на картини и откривател на таланти.

На 25 януари 1935 г. Цар Борис III издава указ, с който се одържавява Радио „София“. От 18 юни 1935 до смъртта си през 1943 Панайот Тодоров е „Главен уредник на Радио София, Началник на радиоразпръскването в България“. Като пръв директор на Българското национално радио той и екипът му бързо го превръщат в елитна и уважавана културна институция с богата музикална програма и сказки и беседи на всякакви теми, която възпитава естетически вкус и не се поддава на политизиране.

Умира на 5 март 1943 г. в град София.

Творчество

Сирак Скитник се утвърждава като една от най-ярките фигури в междувоенното българско изкуство. С ерудиция и темперамент работи за приобщаване на българската култура към модерните европейски явления. Започва творческия си път като поет и автор на импресивно-лиричната проза. Дебютира през 1905 г. със стихове в сп. „Художник“. Сътрудничи с поетични творби на списанията „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Наблюдател“, „Слънце“, „Българан“.

Поезията на Сирак Скитник, в която преобладава интимно-изповедният тон, не принадлежи към най-ярките явления на българския символизъм, но живописно-колоритната яркост на природните картини в нея ѝ придава специфичен индивидуален облик. Музикалността на стиха е пренебрегната за сметка на декоративната експресивност на образите.

Като живописец, художник и театрален критик Сирак Скитник сътрудничи активно на списанията „Българска реч“, „Съвременник“, „Везни“, „Хиперион“, „Златорог“, „Художествена култура“ и др. Естетически и творчески се противопоставя на миметичния принцип в изкуството и в разбирането си за модерен стил се ориентира към експресионизма (статиите „Старо и ново изкуство“ – 1919 г.; „Тайната на примитива“ – 1923 г.).

Картини