Пейо Яворов

роден: 13 януари 1878 г., в Чирпан, Османска империя

починал: 29 октомври 1914 г., в София, Царство България, на 36 г.

националност: българин

професия: писател, революционер

жанр: лирика

съпруга: Лора Каравелова 1912-1913

деца: няма

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на XX век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо.

 

Биография

Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 г. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 г. работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 г. влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 г. редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 г. на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Христо Станишев-Тома Карайовов.

За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 г. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“.

Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904).

На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО.

В 1909 г. издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902-1903“.

Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 г. е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 г. става близък приятел с Дора Габе.

През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на писателя Петко Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 г.) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

През март 1908 г., по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО.

През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.

При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст „За храброст“. Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 г.

Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред:

Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея.

Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.

Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 г. Домът му в София също е музей.

Творби

  • „Македония“
  • „Гоце Делчев“, 1904
  • „Подир сенките на облаците“
  • В полите на Витоша
  • „Хайдушки песни“
  • „Две хубави очи“
  • „Заточеници“
  • „Евреи“
  • „Градушка“
  • „Ще бъдеш в бяло“
  • „Сенки“
  • „Две души“
  • „Вълшебница“
  • „Обичам те!“
  • „Лист отбрулен“
  • „Арменци“
  • „Маска“
  • „Песента на човека“
  • „На нивата“
  • „Честит е“
  • „Калиопа“
  • „Напред“
  • „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“
  • Хайдушки копнения
  • „На Лора“
  • „Проклятие“
  • „Песен на песента ми“
  • „Месалина“

 

източник: уикипедия