Петко Стайнов (композитор)

Роден: 1 декември (19 ноември) 1896 г. в Казанлък, Княжество България

Починал: 25 юни 1977 г. в София, Народна република България, на 80 г.

Погребан в: Централни софийски гробища, София, България

Националност: България

Професия: композитор

Народен представител в: III НС  

Петко Груев Стайнов е български композитор и музикален общественик, обогатил българската музикална култура и допринесъл значително за развитието ѝ. Академик. Един от най-ярките представители на т.нар. второ поколение български композитори, към което принадлежат и Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Филип Кутев, Любомир Пипков, Георги Димитров, Светослав Обретенов, Парашкев Хаджиев, обогатили българската музикална култура и допринесли изключително много за нейното развитие.

Биография

Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в гр. Казанлък в семейството на индустриалеца Грую Петков Стайнов и Анка Стайнова. Там изживява ранните си детски години, заедно с двамата си по-малки братя Захари и Стоян и най-малката сестра Пенка. Летата прекарва в чифлика на дядо си в с. Овощник.

На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си, вследствие нараняване на едното око на 5-годишна възраст, довело до влошаване и на другото. Постъпва в новооткрития през 1906 г. Институт за слепи в София. Учи флейта в Института при Димитър Хаджигеоргиев и Никола Стефанов, цигулка при Швертнер и хармония при Краус, започва да учи пиано при Мила Бъчварова. Учи пиано и при Андрей Стоянов и участва дейно в хора и оркестъра на Института под ръководството на Михаил Шекерджиев и Никола Стефанов.

Завършва Института за слепи през 1915 г. С много усилия и благодарение на феноменалната си памет преодолява недъга, навлиза в света на музиката и ѝ се посвещава изцяло. В Институра за слепи прави първите си композиционни опити. Овладява Брайловия шрифт и нотното писмо за слепи на български и немски език, с които си служи през целия живот. След завършването на Института се завръща в Казанлък, организира и дирижира хор, изявява се като пианист, написва първите си творби.

През 1920 г. заминава за Германия и в продължение на една година посещава частния музикален лицей на д-р Менке и частната консерватория “Розановски” в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности:

  • композиция – при Александър Ворф
  • пиано – при Ернст Мюнх.

Концертира в Германия като пианист.

Завръща се в Казанлък през 1924 г., където създава самодеен оперетен театър, става член на Дружеството на българските слепи (по-късно Съюз на слепите в България), концертира като пианист в родния си град и в страната, включва се в музикалното дружество в града и организира хор и оркестър, които сам дирижира. Председател на дружеството е съпругата му Стефанка Стайнова.

В родния си град създава и първата си значителна творба – симфоничната сюита Тракийски танци в три части (1925), впоследствие допълнена с още една част – „Мечкарско“ (1926). От следващата година се мести да живее в София и започва работа като лектор по пиано в Института за слепи (от 1934 г до 1941 г.).

До края на живота си Петко Стайнов има отношение към обучението на слепите. През 1935 г. той подкрепя активно хора на слепите, който през втората половина на 20-и век е един от най-добрите хорови състави. Грижи се за осигуряване на талантливи хористи с хубави гласове, напътства диригентите, съдейства при формирането на репертоара. Неслучайно след смъртта му хорът приема неговото име.

Петко Стайнов води широка музикално-обществената дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори „Съвременна музика“ (1933-1944).

Въз основа на доклад-предложение на Добри Христов с Царски указ е назначен за Директор на Народната опера и поддиректор на Народния театър и за Председател на Държавната филхармония (в периода 1941-1944).

Избран е за редовен член (академик) на БАН на 29 юни 1941 г.

След 1944 г. заема отговорни постове:

  • съветник по музикалните въпроси в Министерството на информацията и пропагандата (1945­-48 г.);
  • съветник първа категория по музикалните въпроси в Комитета за наука, изкуство и култура (от 1946 г.);
  • Директор на Института за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание, дн. сектор “Музика” в Институт за изкуствознание) ­(от 1948 г. до смъртта си).

През 1969 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“ по повод 20 години от създаване на Детския представителен хор.

Умира на 25 юни 1977 г. в София.


Национално читалище на слепите „Луи Брайл“, София

Основано е на 29 април 1928 г. в гр. София.

Петко Стайнов е един от създателите му и първи Председател на настоятелството му от основаването до 1941 г.

Появата на читалището е предшествана от назрялата необходимост слепите да имат свои книги. По това време в повечето европейски страни вече са действали библиотеки, които са предоставяли литература на брайлово писмо.

Няколко десетки слепи преподаватели от Института за слепи и неколцина виждащи интелектуалци, сред които писателите Асен Разцветников, Димитър Подвързачов, Денчо Марчевски и проф. Константин Пашев, се събират в салона на Трета прогимназия „Граф Игнатиев“, за да учредят читалището.

Истински шанс за читалището е, че тъкмо творецът и общественикът Петко Стайнов в годините до края на Втората световна война е бил негов председател. Благодарение на енергията и връзките си, той е привлякъл около себе си широк кръг от писатели, учени и културни дейци. Още в годината на учредяването си, читалището става член на Върховния читалищен съюз.

Читалището е единственото издателство на литература с Брайлов шрифт и национална библиотека с 3000 книги и 13 000 електронни заглавия.

Петко Стайнов създава:

  • списанието за слепи „Вестител”, което се печата в Швеция;
  • първото списание за слепи в България „Съдба”, което се печата у нас, с редактор Димитър Пантелеев.


Почетен председател на ССБ

Петко Стайнов активно участва в организационния живот на Дружеството на българските слепи, по-късно и на Съюза на слепите в България.

По всевъзможни начини отстоява правата на слепите в обществото, компетентно защитава необходимостта държавата да оказва всестранна помощ на слепите и на техните организации и следи за целесъобразното и ефикасно реализиране на съществуващата държавна подкрепа.

През 1971 г. за големите му заслуги към делото на слепите Петко Стайнов е избран за почетен председател на Съюза на слепите в България.


Творчеството на Петко Стайнов на Брайлов нотопис

Едно от уникалните неща в музикалното творчество на Петко Стайнов е, че той създава големи творби, като работи изцяло на брайлов (релефен) нотопис. Това е много сложен процес, който изисква феноменална памет, напрежение и уравновесеност, голяма вътрешна концентрация. Той не е единственият сляп композитор, но останалите са писали по-малки музикални творби.

Незрящият композитор Петко Стайнов не може да види това, което е написал. Той е лишен от възможността на зрящите творци, разлиствайки нотираните страници, чрез нотната графика да следят и насочват развитието на музиката във времето и пространството, богатството на тембри, щрихи, персонаж и настроения. Онова, което те възприемат зрително, незрящият съхранява във феноменалната си памет и с върха на пръстите усеща музиката, която е положил върху хартията. За него графиката е релефност.

Композиторът Пламен Джуров, анализирайки творчеството на Петко Стайнов, е установил, че за създаването на Втората си симфония той е нанесъл около половин милион брайлови знаци!

Но със създаването на брайловия нотен запис процесът на нотиране само започва. Следва:

  • диктовка от композитора с просвирване и запис на молив на нормален нотопис от помощника – съпругата, брата, сътрудника;
  • диктовка от помощника и просвирване от композитора на моливния запис за проверка и нанасяне на необходимите корекции;
  • калиграфско изписване на партитурата.

От началото на 30-те до средата на 50-те години проф. Атанас Гърдев е най-ценният помощник на Стайнов в процеса на нотирането на творбите му. Преди тези години този най-ценен помощник от 1922 г. е била съпругата му, а през годините на най-ранното творчество и при следването в Германия – брат му Захари. Съпругата на композитора е нотирала и последните му произведения.


Феноменални слух и памет

Петко Стайнов е имал абсолютен слух и феноменална музикална памет.

У дома различава всеки от семейството по стъпките му.

По телефона разпознава безпогрешно гласове на хора, с които не се е чувал от години, вкл. и на такива, с които е имал само еднократен контакт.

Мила Бачеварова, учителката му по пиано в института за слепи, пише в спомените си, че Петко Стайнов е присъствал на уроците на останалитие си съученици и облегнат на пианото е слушал изпълненията им. След това е сядал на пианото и извирвал абсолютно точно всички чути произведения.

Петко Стайнов присъства на репетиция на Софийската филхармония, на която се изпълнява негова трорба. След приключването на репетицията се обръща към диригента Асен Найденов и му казва: „Асене, обърни внимание на втората корна, че на 84-ия такт изсвири фалшиво втората нота.“


Слепотата не прекъсва връзката на Петко Стайнов със зримия свят

Слепият композитор никога не е употребил израза „не виждам” и винаги е имал жив интерес към всички пространствени, цветови и други зрими характеристики на средата. Той познавал цветята с докосване на пръсти. Имал е дори чувство за цвят. Винаги сам се е обличал и подбирал връзките си. Познавал е с пипане фурнира на мебелите от какво дърво е.

Едва ли някой би могъл да определи на кое повече се дължи постоянното „виждане” на света и хората – на биологически феномен, изключително изостреното осезание и чувство за пространство, или на невероятната способност на съпругата му с точни и образни слова ежеминутно да му предава информация за заобикалящата действителност. Вероятно определена роля за това има и колосалната по обем и обхват художествена литература, изчетена от него самия на брайлов шрифт или прочетена на глас от съпругата. А сигурно за това спомагаше и абсолютният му слух.

Но истинска представа за непрекъснатата и жива връзка със зримия свят дава отношението на Петко Стайнов към изобразителното изкуство. Още по време на следването си в Германия, първоначално с брат си Захари, а след това и със съпругата си, с която току що се е свързал в брак, той посещава и „разглежда” през техните очи картинните галерии на Дрезден и други немски градове и посещава редица художествени изложби. Интересът към изобразителното изкуство остава жив у Петко Стайнов през целия му живот.


Семейство

На 10 август 1922 г, във Виена, Петко Стайнов сключва брак със Стефанка Мандаджиева (22.04.1897-10.04.1966). Тя също е от Казанлък, учила музика в Дрезден. До смъртта си тя е незаменим помощник при работата му, независимо дали става въпрос за композиция, музикално-обществена дейност или публицистика.

Съдбовният смисъл и значение на този брачен съюз са оценени най-точно в една анонимна статия за Петко Стайнов във в-к Мир от 1937 г.: „Още преди сватбата им, Стефанка Мандаджиева, следвайки пътя на сърцето си, заминава за Виена да следва музика, за да се подготви като музикален помощник на бъдещия си съпруг. Другарка в трудния му живот, със своите неотстъпни човешки грижи и музикално сътрудничество, тя е най-вярната опора в делото на композитора, неговият „добър гений”.

На 20 юли 1928 г. се ражда първият им син – Григорий.

На 25 януари 1935 г. се ражда вторият им син – Стефан.


Творчество

Жанровете, в които предимно твори Петко Стайнов, са симфоничният и хоровият.


Симфонично творчество

Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща:

  • симфоничните сюити „Тракийски танци“ (1925, 1926) и „Приказка“ (1930),
  • симфоничните поеми „Легенда“ (1927) и „Тракия“ (1937),
  • симфонично скерцо (1938),
  • концертните увертюри „Балкан“ и „Младежка увертюра“ (1936 и 1953),
  • две симфонии (1945 и 1949).

Утвърждава жанра на акапелната хорова балада в българската музика.


Хорово творчество

По-значими сред хоровите песни на Петко Стайнов са: „Ела се вие, превива“, „Изгреяло ясно слънце“, „Бре Иване“, „Засвири Димо“, „Пусти Димо“, „Де бре, Димо“. В тях композиторът разкрива специфични страни от душевността и характера на българина.


Други произведения

  • „Тайната на Струма“ – текст Теодор Траянов 1931;
  • „Урвич“ – за смесен хор, текст Никола Ракитин, 1933;
  • „Конници“, 1932;
  • „Сто дведесет души“ – за мъжки хор, текст Пенчо Славейков, 1935;
  • „Момина жалба“ – за смесен хор, текст Трифон Кунев, 1936;
  • „Другарят Антон“ – за смесен хор, текст Иван Радоев, 1954;
  • „Кум Герман“ – за смесен хор, текст. Димитър Пантелеев, 1955.


Отличия

  • 1977 г. – удостоен е с орден „Георги Димитров“ „по случай 80-годишнината от рождението му и за големи заслуги в развитие на българската музика“.
  • 1966 – официално се чества 70-годишнината на композитора и е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“.
  • 1963 – награден е с орден „Кирил и Методий“ I-ва степен.
  • 1956 – официално се чества 60-годишнината на композитора и е награден с орден Народна република България I-ва степен
  • 1952 – на 29 април е удостоен със звание „Народен артист“.
  • 1950 – на 30 април е удостоен със звание „Заслужил артист“, за дългогдишна творческа дейност в областта на музикалното изкуство.


Хор на слепите „Акад. Петко Стайнов”

Към момента съставът на хора варира между 24 и 28 човека и това по-скоро е камерен хор, но е имало години, в които числеността е била до 70 човека. Тогава почти 2/3 от хористите са били напълно слепи или със силно увредено зрение.

Хористите не могат да виждат и да следят движенията на ръцете на диригента, но комуникацията с тях не е трудна. Репетиционният процес не се различава съществено от този в другите формации. Необходимо е малко повече време, защото нотите се изписват на брайлово писмо на ръка и това се прави за всеки хорист поотделно. За концертите обаче певците научават повечето от материала наизуст.

Напоследък диригентът подготвя звукови файлове, където е изпял ноти и текст – хористите ги слушат и запаметяват по слух.

На репетициите се обяснява много, нещата се представят картинно, повтарят се и постепенно се научава произведението. По време на подготовката диригентът тактува с крак, но на сцената няма такива неща – всичко е съвсем професионално.

По време на концерт обикновено диригентът застава на 2-3 метра от хора, а в хора на слепите диригентът е в непосредствена близост до него – ръцете му са буквално над главите на хористите от първия ред. Така те усещат дишането и движенията му, а за различните забавяния, забързвания, встъпления си имат и устни сигнали, които диригентът произнася съвсем тихо.

За незрящите хористи самото идване на репетиция е предизвикателство.


Цитати от Петко Стайнов

  • „Роден съм и съм отраснал в Казанлък. В този град, позволете ми слабостта да кажа – най-хубав град в България, се научих да познавам българската природа, да обичам българската родина, а по-късно, когато започна моят съзнателен, свикнал на анализ и на проникване в нещата живот, научих се да разбирам и да обичам самия народ. Научих се да го разбирам чрез неговия социален бит, труд и поминък. Научих се да го разбирам на първо място чрез народното творчество, чрез песните на народа, чрез приказките, чрез народните изкуства, чрез всичко онова, което, взето в съвкупност, прави народната култура, културата на народното творчество.“
  • „Детството ми е свързано с Казанлък. Там опознах българската природа, обикнах красотата на родината си, а по-късно, когато започна моят съзнателен живот, научих се да разбирам и самия народ чрез неговия труд и поминък и на първо място чрез народното творчество. Винаги трудовият ден завършваше с песен. Слушах и не можех да се наситя. Онова, което съм запомнил оттогава, остана запечатано за цял живот. Реших, че натрупаното като впечатления трябва да намери израз в композиция. Бях присъствал на танците на жътварките и това ме наведе на мисълта първата ми творба да изобразява живота на село през моите детски и младежки години.“
  • „За българския композитор народната песен е онзи неизчерпаем извор на творчески импулси и вдъхновение, от който той черпи живата вода на българския дух.“
  • „От момента, в който една идея или образ започнат да звучат в съзнанието на композитора, до момента, в който след многообразни превъплъщения те се превърнат в музика, композиторът паралелно със своето реално съществуване, води едно второ, духовно съществуване.“
  • “Там се научих да обичам не само ръцете на човека, а и това, което ражда душата му. Там закрепна у мен любовта към народната песен. Там се породи онзи дух, който завладя и осмисли цялото ми творчество. И днес, когато навлизам в Розовата долина, се връщат спомените от детските и юношеските години, когато в мен се е събуждал творецът, когато съдържанието на живота се е превръщало в музикални форми…”
  • „Задачата на всички, които по Божия милост носят едно дарование е да творят наше, национално изкуство. Само чрез такова изкуство ще бъдем близки на своите и интересни за чуждите и само чрез него достойно ще можем да участваме в международния културен живот.” (творческо и обществено кредо на Петко Стайнов)
  • “Музиката е най-висшия и вдъхновен посредник между човека и Бога. Чрез нея ние постигаме най-чистия вътрешен мир и най-висшата духовна култура; чрез нея ние се възвисяваме до съзерцанието на вечните истини и абсолютната красота – до екстаза на молитвата. Боготърсенето е израз на духовната същност на човека. То е неговият стремеж към абсолютно нравственото; то е копнежът му по предвечното и божественото праначало на битието.” (из статия от 1940 г., посветена на Добри Христов)
  • „На великите нации, руснаците и американците не им харесвам две неща: политиката и питиетата.”

Цитат за Петко Стайнов от Марин Големинов

  • „В тези звукови платна той (П.С.) е склонен и към епическа повествователност, и към философски размисъл, без да е чужд на жизнено веселото в живота. Защото Петко Стайнов не е мълчалив наблюдател на явленията, нито затворен мислител – той е влюбен в живота с порива на младеж.” (из статия по повод 70-годишнината на Петко Стайнов)

източник: уикипедия