Posted in П, С

Петко Рачов Славейков

   Published Date: 25.06.2019

роден: 17 ноември 1827 г. в Търново, Османска империя

починал: 1 юли 1895 г. в София, Княжество България, на 67 г.

националност: България

професия: поет, публицист, политик

политика:

семейство:

Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, фолклорист и политик. Той е сред водачите на Либералната партия след Освобождението, председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).

Славейков е баща на 9 деца, от които политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публициста Рачо Славейков и поета Пенчо Славейков.

Биография

Произход и младежки години

Роден е на 17 ноември 1827 г. в Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира скоро след раждането му. Дядото му – Рачо Чехларя, е от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, принуждавал го да го носи на гръб през река Глазне, бяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко, също Рачо, се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков. Друга версия за произхода на псевдонима, с който ще бъде запомнен в българската литература, е родът на неговата майка – Буюклиеви, в превод от турски – Славейкови.

Учи последователно в Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Самообразова се с много четене в библиотеките на манастирите около Търново. Голяма роля за неговото възпитание изиграва запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение „Акатист на три светители“ е запазено.


Просветна и литературна дейност

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове – Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище, открито през 1843 г. в Елена от просветителя Иван Момчилов, и го нарича Даскалоливницата (подобно на „свещоливница“ – място, където се леят даскали).

Развива широка културно-просветна дейност. До 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856). Докато е учител в Търговище издава българския сатиричен вестник „Гайда“, който излиза от 15 юни 1863 г. в Цариград.

След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източнобългарско наречие) от Българското библейско дружество, наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов. Нейният цялостен превод, известен като Славейковата Библия е отпечатан в Цариград през 1871 г. За значението на тяхното дело пише синът му Пенчо Славейков:

Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание.

Славейков се очертава като най-известния български писател по онова време в Цариград. Издава повече от 60 книги (български и преводни) и периодика:

Той е сред ръководителите на църковната борба. По-късно е учител в Българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“.

За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.

След пътуване до Македония Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин през 1874 г., където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876). За кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история) – „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“).

П. Р. Славейков е познат и като основоположник на българската литература за деца, автор на учебници, проявява се като географ, историк и мемоарист.

Той е също така преводач, филолог, фолклорист. Издава 2 сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните си пословици (17 000 на брой). Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.

През 1875 г. Славейков става дописен, а през 1884 г. – почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.


Политическа дейност (1878-1895)

След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880-1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881-1883) заминава за Пловдив, където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен министър (1884-1885) в новия кабинет на Каравелов. След Съединението е помощник-комисар в Южна България.

Издава вестниците „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880-1883), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886) и „Правда“ (1888).

Петко Р. Славейков умира в София на 1 юли 1895 г.

Паметта за Петко Славейков е свързана с три музея – София, Трявна и Велико Търново и с множество паметници. В Трявна едно от училищата носи неговото име, а на централния площад е поставен негов монументален паметник.


Семейство

През годините семейството често се премества заради бащата – от Трявна в Стара Загора, Търново, Сливен, София, Пловдив.

Повечето от децата са посещавали Роберт колеж. Райко и Христо Славейкови учат в Южнославянския пансион в Николаев, Русия. На 17-годишна възраст Райко умира от възпаление на мозъка и е погребан в Сливен. За Пенчо Славейков Райко е любимият му брат, който го учи на руски, по думите му „нежна и тиха натура“. Райко е поет и събирач на народни песни, приказки, обичаи, преводач от руски, полски, чешки и сръбски, учил сам тези езици, „ровейки се“ из бащините книги.


Цитат от Славейков

  • Не сме народ! Не сме народ, а мърша, пак ще (го) кажа и с това ще да свърша.
  • Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.
  • Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух!

източник: уикипедия