Павел Вежинов

Рождено име: Никола Делчев Гугов

Роден: 9 ноември 1914 г., в София, Царство България

Починал: 2 декември (20 декември) 1983 г., в София, НР България, на 69 г.

Националност: България

Професия: писател, сценарист

Жанр: белетристика, сценарий

Известни творби:

  • „Следите остават“ (1954)
  • „Нощем с белите коне“ (1975)
  • Бариерата“ (1976)

Награди: Димитровска награда (1950, 1951, 1971 с колектив, 1976)

Народен представител в: VI НС, VII НС, VIII НС

Павел Вежинов е литературният псевдоним на българския писател-белетрист и сценарист Никола Делчев Гугов. Народен представител е в 7 Народно събрание.

 

Биография

Павел Вежинов е роден на 9 ноември 1914 г. в София. Неговият дядо, Лулчо Гугов, е деен участник в Априлското въстание в 1876 г., заедно с чичо си, Нено Гугов. Вежинов израства в Драз махала. Завършва Първа мъжка гимназия.

В началото на 30-те години на ХХ век сътрудничи на изданията „Жупел“, „РЛФ“, „Щит“, „Изкуство и критика“ и др., през 1938-1944 г. следва философия в Софийския университет. През 1938 г. излиза първият му сборник разкази „Улица без паваж“, а през 1943 г. – „Дни и вечери“.

Член на БКП от 1944 г.

От есента на 1944 г. участва във Втората световна война като кореспондент и главен редактор на вестник „Фронтовак“. Въплътява впечатленията си от живота на българската армия в поредица от разкази в повестите „Златан“ и „Втора рота“, като последното произведение спечелва значителна популярност и е преиздавано няколко пъти. През 1950 и 1951 г. получава Димитровска награда за фронтовите си произведения.

От 1947 до 1951 г. Павел Вежинов е заместник главен редактор на вестник „Стършел“, от 1951 г. на списание „Септември“, а от 1954 до 1972 г. работи в „Българска кинематография“ първоначално като сценарист, а по-късно и като заместник генерален директор. От 1972 г. е главен редактор на списание „Съвременник“ и член на Бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели.

Почива внезапно на 20 декември 1983 г.

Творчество

През 50-те и 60-те години на ХХ век Павел Вежинов издава множество криминални романи и повест, като „Следите остават“ (1954), „Произшествие на тихата улица“ (1960), „Човекът в сянка“ (1965), „Прилепите летят нощем“ (1969), а също и пътеписи от участието на българските олимпийци по света – „Знамена по стадионите“ (1950), „На Олимпиада в Хелзинки“ (1953), „До Мелбърн по въздух и море“ (1957). Самият той е председател на боксовата секция.

Павел Вежинов е първият наш писател от новото време, който се обръща към фантастиката. Още през 1956 г. пише сатиричната гротеска „Историята на едно привидение“, а през 1965 г. разказите „Сините пеперуди“ и „Моят пръв ден“, които през 1968 г. са включени в едноименния сборник. През 1973 г. излиза романът „Гибелта на Аякс“. Винаги го е вълнувала фантазията като притча, иносказание и затова неговите фантастични разкази и повести се родеят с фентъзито, а не с научната фантастика.

През 1963 г. излиза сборникът „Момчето с цигулката“, който бележи нов, по-различен етап в творчеството му, обръщайки се към морално-психологическите проблеми на съвремието. Следват „Дъх на бадеми“ (1966), „Звездите над нас“ (1966), „Малките приключения“ (1970), „Малки семейни хроники“ (1979) и „Аз съм атомна“ (1981).

Романът „Нощем с белите коне“ (1975) се появява първоначално в сп. „Септември“ и още фразата в началото „лъвът си личи и по ноктите“, подсказва, че това ще е не само нов успех, но и синтез на натрупания опит. Още не е заглъхнал шумният успех, когато се появява повестта „Бариерата“ (1976), за която същата година получава отново Димитровска награда. И през всяка следваща година печата още по-силни произведения – „Белият гущер“ (1977), „Синият камък“ (1977), „Езерното момче“ (1979).

Последният завършен роман на Павел Вежинов е „Везни“ (1982), който продължава същия кръг от философско-психологически проблеми и в който са синтезирани размислите на твореца за човешкото битие, проблемите на личността и тезите за „първоначалността на живота“. А последната новела „Дълъг летен ден“ се появява в списание „Съвременник“ (кн. 3 от 1983 г.) малко преди смъртта му. Романът „Долината на светулките“ остава недовършен.

Награди

Родословие

Избрани произведения

Сборници

  • „Улици без паваж“ – 1938
  • „Дни и вечери“ – 1942
  • „На пост“ – 1947
  • „Мека мебел“ – 1948
  • „Невероятни истории“ – 1958
  • „Нашата сила“ – 1958
  • „Момчето с цигулката“ – 1963
  • „Дъх на бадеми“ – 1966
  • „Сините пеперуди“ – 1968
  • „Синият камък“ – 1977

Повести

  • „Бариерата“ – 1976
  • „Белият гущер“ – 1977
  • „Езерното момче“ – 1976
  • „Един есенен ден по шосето“ – 1967
  • „Втора рота“ – 1949
  • „В полето“ – 1950
  • „Златан“ – 1949
  • „Знамена над стадиона“ – 1950
  • „Далеч от бреговете“ – 1958
  • „Нашата сила“ – 1958
  • „Произшествие на тихата улица“ – 1960
  • „Кутия за енфие“ – 1973

Романи

  • „Синият залез“ – 1947
  • „За честта на Родината“ – 1949
  • „Следите остават“ – 1954
  • „Произшествие на тихата улица“ – 1960
  • „Звездите над нас“ – 1966
  • „Прилепите летят нощем“ – 1969
  • „Малките приключения“ – 1970
  • „Кутия за енфие“ – 1973
  • „Самопризнание“ – 1973
  • „Гибелта на Аякс“ – 1973
  • „Нощем с белите коне“ – 1975
  • „Малки семейни хроники“ – ироничен роман, София. 1979 г.,
  • „Везни“ – 1982

Филмови сценарии

  • 1956 – „Това се случи на улицата“
  • 1956 – „Следите остават“
  • 1960 – „Отвъд хоризонта“
  • 1960 – „Пътят минава през Беловир“
  • 1961 – „Краят на пътя“
  • 1962 – „Специалист по всичко“
  • 1963 – „Среднощна среща“
  • 1965 – „Неспокоен дом“
  • 1965 – „Произшествие на сляпата улица“ – тв сериал
  • 1967 – „Човекът в сянка“
  • 1967 – „С дъх на бадеми“
  • 1968 – „Процесът“
  • 1969-1971 – „На всеки километър“ – тв сериал в два сезона
  • 1969 – „Скорпион срещу Дъга“
  • 1971 – „Тримата от запаса“
  • 1972 – „Сърце човешко“
  • 1972 – „Стихове“
  • 1972 – „Трета след слънцето“
  • 1974 – „Зарево над Драва“ – съавтор с Рангел Игнатов
  • 1979 – „Бариерата“
  • 1981 – „Похищение в жълто“ – съавтор с Георги Данаилов
  • 1984 – „Бронзовият ключ“
  • 1984 – „Последното приключение“
  • 1985 – „Нощем с белите коне“ – тв сериал
  • 1995 – „Езерното момче“ – тв филм

Цитати от Павел Вежинов

Из „Измерения“
  • Не може да бъде дълбоко и силно това, което без срам се показва.
  • Достойнството. Някога тая дума е обяснявала всичко, даже бездумието. Но сега става все по-евтина и по-евтина. Мнозина я смятат за наивност, за незряло мислене, за робуване на химери. А всъщност това е, може би, костната система на човешката нравственост.
Из „Бариерата“
  • Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.
  • …това е човекът – мислех си аз. – Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.
Из „Нощем с белите коне“
  • Единственото спасение срещу неумолимостта на съдбата е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване
  • Разумът все пак намира някакъв начин да се бори със злото. Колкото и да е силно. Но чувствата не могат, те просто умират…
  • – Ще дойде време и ще разбереш, че знанието не е всичко – каза някак тихо и без желание вуйчо му. А понякога даже може да пречи. Като гората, която пречи да видиш дървото.
  • Истинският учен трябва да напредва по-солидно и бавно. Трябва по-малко да вярва и повече да се съмнява. И по-добре е мъничко да заеква, отколкото да говори съвсем гладко и хубаво.
  • Не е вярно, че вещите убиват хората – мислеше той. – Всъщност човек загрозява вещите със своята алчност за притежание.
  • Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота.
  • Дори адът е по-добър от пустотата и нищото и болката е за предпочитане пред вледеняващата безчувственост.
  • Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.
  • Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.
  • Всъщност всичко е съзнание и всичко е подсъзнание, зависи каква врата ще отвориш.
  • Хората не могат да живеят сами, това е всичко! Те се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта.
  • Обикновено тъй става в живота, човек налита като сляп само върху бедите.
  • Ум е нужен само на тоя, който не притежава всички възможности. Нужен му е, за да подбере една от вероятностите като най-възможна истина… А защо е нужно това на природата?… Тя си проверява всички възможности и тогава взима решение.

 

източник: уикипедия