Posted in Е, П

Пол Елюар

   Published Date: 14.12.2018

Рождено име: Йожѐн Емѝл Пол Гриндѐл

Роден: 14 декември 1895 г. в Сен Дьони, Франция

Починал: 18 ноември 1952 г. в Шарантон льо Пон, департамент Вал дьо Марн, Франция, на 56 г.

Погребан в: Пер Лашез, Париж, Франция

Националност: Франция

Професия: поет

Образование: Парижки университет

Литература:

  • Творчески период: 1913-1946 г.
  • Жанрове: поезия
  • Направление: Сюрреализъм

Семейство:

  • Брак:
    • Гала (1917-1929)
    • Нюш Елюар (1934-1946)
  • Деца: Пол Елюар

Религия: атеизъм

Пол Елюар (на френски: Paul Eluard, роден като Йожѐн Емѝл Пол Гриндѐл, Eugène Émile Paul Grindel) е френски поет, носител на Международната награда на мира (1952), смятан за един от основоположниците на сюрреализма в поезията.

Биография

Роден е на 14 декември 1895 г. в Сен Дьони, Франция. От малък боледува от туберкулоза и често е настаняван в санаториум. В един от тези санаториуми, в Швейцария, среща Гала, родена Елена Дмитриевна Дяконова, която също се лекува от туберкулоза. Двамата се влюбват и се женят през 1917 г. Имат дъщеря Сесил, която се ражда на следващата година. Гала ненавижда ролята си на майка, която не ѝ се удава, и през целия си живот пренебрегва и игнорира детето си. Тя напуска съпруга си през 1929 г., когато среща Салвадор Дали, за когото по-късно се жени и става Гала Дали.

През 1934 Пол Елюар се жени за Мария Бенц, която позира като модел на Пабло Пикасо.

Пол Елюар участва в Първата световна война и във Френската съпротива по време на Втората световна война. Става член на Френската комунистическа партия през 1942 г. Умира от инфаркт. Погребан е в гробището Пер Лашез в Париж.

Превежда в 1952 г. творби на Христо Ботев – „Poèmes Adaptation de Paul Eluard; Paris: Les éditeurs français réunis“.


Цитати от Пол Елюар

  • Да живееш, значи да споделяш живота си с другите.
  • Нашето щастие е в пòлета. То няма гнездо, има само криле.
  • Поет по-скоро е този, който вдъхновява, отколкото онзи, който изпитва вдъхновение.
  • Поетът следва собствената си идея, но тази идея го води до необходимостта да се впише в кривата на човешкия прогрес. И малко по малко светът влиза в него, светът пее чрез него.
  • Съществуват и други светове, но само в този, който ни обкръжава.


Из предговора към антологията „Мисли върху изкуството“

(изд. „Български художник“, София, 1979 г.

  • …Още от дълбините на вековете у човека напира неутолимата жажда да вижда, да покаже онова, което заслужава да се види: най-първо светлината, после пространството и неповторимия детайл, и още – нуждата да се говори на универсален език, отвъд границите на времето, потребността да се предаде своето вълнение, своята увереност в нещата, своята вяра в живота.
  • Да се вижда, значи да се действа; да се вижда, значи да се свърже светът с човека и човекът с човека.
  • Ролята на художника е да бъде водач, да просветлява и най-неподатливите очи, да учи да се гледа, както се учи на четмо, и да сочи пътя от словото към съзнанието.
  • Художествените критици – имам пред вид всички, които се опитват да предадат литературно своетовълнение пред една художествена творба – също са виждащи братя. Но тяхната задача, рядко смятана за творческа, е опасна и неблагодарна, тъй като обикновено им се вменява отговорност по-голяма от отговорността на художника: от тях се изисква да бъдат непогрешими. А се забравя, че техните предпочитания, техните мнения, техните способности са по-скоро несигурни, отколкото вътрешно установени, външни, отколкото съществени.
  • Художниците ни дават нови очи, а художествените критици – очила.
  • Единствено блясъкът на искреността ми е привличал всякога, когато е давал отражение у мен.
  • И както зората се нуждае от деня, така и човек копнее за пълна светлина.


Из негови стихотворения

(из книгата „От Вийон до Виан – френски поети“, в превод на Кирил Кадийски, изд.къща „Нов златорог“)

  • Земята – синя като портокал
    не няма грешка думите не лъжат
    не ще ви позволят да пеете от днес
    ще си говорите с целувки само
    и влюбени, и луди…
  • С пълен глас
    любовта нагоре се понесе
    и като светкавица избухна
    докат разсъдъкт стаил се в своята мансарда
    не посмя да си признае всичко.
  • А когато те няма до мен
    аз сънувам, че спя аз сънувам че спя и сънувам.
  • Запалих огън аз – лазурът ме напусна,
    запалих огън, да ми бъде за другар,
    запалих го, в нощта на зимата да вляза,
    запалих го, за да живея по-добре.
  • Запращаме на едри наръчи тъмата в огъня
    и чупим катинарите ръждиви на неправдата
    пририждат хората които нямат повече да се боят от себе си
    понеже те повярваха във всички хора
    понеже ще изчезне от света врагът с човешки облик.

източник: уикипедия