Паул Ерлих

роден: 14 март 1854 г. в Стшелин, Прусия

починал: 20 август 1915 г. в Бад Хомбург, Германия, на 61 г.

националност: Германия

професия: химик, имунолог

научна дейност в област: химия, имунология

образование:

работил в:

известен с: изследвания върху автоимунитета

награди: Нобелова награда за физиология или медицина (1908)

Паул Ерлих (на немски: Paul Ehrlich) е германски химик, имунолог, лекар. Известен е с изследователската си работа и е основател на химиотерапията. Световна слава му носи разработеното от екипа му медикаментозно лечение срещу сифилис чрез препарата салварзан. Освен това е участник в създаването на серум срещу болестта дифтерия. Заедно с Иля Мечников през 1908 г. получава Нобелова награда за физиология или медицина за създаването на имунологията.

Биография

Немският фармаколог и имунолог Паул Ерлих е роден в Стрехлен (днес – Стшелин, Полша) в еврейско семейство. Негови родители са богатият кръчмар Исмар Ерлих и Роза Ерлих (Вайгерт). Много родственици на семейството се занимават с наука. Върху интересите на Ерлих, още в ранното му детство оказва влияние дядо му по бащина линия, който чете лекции по физика и ботаника в местните учебни заведения. Но решаваща роля при избора му на професия изиграва братовчед му Карл Вайгерт.

Вайгерт е бактериолог, един от първите, които започват да използват анилиновите кристали, открити през 1853 г., за изготвяне на микропрепарати. Тези вещества дават възможност да се осъществява избирателно оцветяване, т.е. те оцветяват определени елементи от тъканта, натрупвайки се незначително (или без да се натрупват) в други. Под ръководството на братовчед си Ерлих изучава способността на оцветителите да се съединяват с различни структури. През 1876 г. той прочита книга за разпространението на оловото в органите на отровените животни, която предизвиква интереса му към това, което по-късно нарича „характер и метод на разпределение на веществата в организма и неговите клетки“.

През 1872 г. Ерлих постъпва в университета в Бреслау (днес – Вроцлав, Полша). Но като изкарва в него един семестър, се премества в Страсбургския университет, където се проявяват големите му възможности по химия, макар че формално не се занимава с нея. След две години се връща в Бреслау и основно там се занимава с това, което е необходимо за получаването на медицинска диплома, която му е връчена в Лайпцигския университет през 1878 г.

През тези години Ерлих, който притежава удивителни способности за тримерно виждане на химическите структури, разработва нови оцветители със специфичен афинитет към различни клетки. Благодарение на тази своя работа, той създава метод за различаване на формите на левкоцитите и това откритие изиграва важна роля за развитието на хематологията (в това число за изучаването на левкозите) и имунологията. След като получава медицинска диплома, Ерлих е назначен за главен лекар в клиниката на Фридрих фон Фрерихс към берлинската болница Шарите, където продължава хематологичните си изследвания.

В Берлин Ерлих усъвършенства методите за оцветяване, разширявайки приложението им върху бактериите и животинските тъкани. Когато през 1882 г. Роберт Кох обявява откриването на туберкулозния бацил, Ерлих му предлага подобрен метод за оцветяване; в основни линии методът се използва и до днес. Три години по-късно той публикува произведението си „Потребността на организмите от кислород“ („Das Sauerstoffbedürfnis des Organismus“), в което формулира теорията за страничните вериги на клетъчната дейност:

Живата протоплазма би трябвало да съответства на гигантска молекула, взаимодействаща с обикновените химически молекули така, както слънцето взаимодейства с най-малките метеорити. Можем да предположим, че в живата протоплазма едно ядро със специална структура отговаря за специфични, характерни за клетката функции и към това ядро са присъединени по подобие на странични вериги атоми и техните комплекси.

През 1885 г. Фрерихс умира, а приемникът му Карл Герхард се отнася без особена симпатия към изследванията на Ерлих. През 1888 г., по време на лабораторен експеримент, Ерлих се заразява от туберкулоза и заедно със семейството си отива на лечение в Египет. Там прекарва почти две години.

Когато се връща в Берлин, научава, че мястото му в болницата Шарите е заето. Известно време работи в собствена лаборатория, докато Кох не му намира работа отначало в Моабитската общинска болница, а след това в Института по инфекциозни болести. Работейки под ръководството на Кох, Ерлих продължава изследванията си в областта на имунологията. Той установява, че антителата при млекопитаещите могат да се предават с майчиното мляко, а това създава пасивен имунитет за потомството.

В Института по инфекциозни болести работи заедно с Емил фон Беринг, откривателя на антитоксините. Беринг изпитва трудности при изготвянето на достатъчно количество дифтериен антитоксин. Във връзка с това Ерлих разработва метод, при който на конете се инжектира повторно дифтериен токсин, докато не се получи необходимата концентрация на антитоксин. През 1896 г. той е назначен за директор на Държавния институт за разработка и контрол на ваксините в Щеглиц (предградие на Берлин). Там Ерлих използва знанията си по химия за стандартизация на токсините, антитоксините и ваксините.

През 1899 г. Институтът за разработка и контрол на ваксините е разширен и преместен във Франкфурт на Майн. По това време Ерлих публикува окончателните си изводи за използването на теорията за страничните вериги в имунологията. Следвайки посоката, която развива в произведението си за кислородната потребност при организмите, той подчертава, че антителата могат да се изработват не само при преки химически взаимодействия между токсините (или други антигени) и клетките. Тъй като антителата приличат на някои хранителни вещества, те могат да реагират с рецепторите, разположени по повърхността на клетките. В резултат на това клетките започват усилено да изработват такива рецептори, взаимодействащи в кръвта с токсините. Следователно, ролята на антитела може да се изпълнява от рецепторите (или по терминологията на Ерлих – от реактивните странични вериги) на клетките, с които си взаимодействат антигените.

Теорията за страничните вериги оказва силно влияние върху развитието на науката, макар че само някои учени се съгласяват изцяло с нея. Най-важното достижение на Ерлих е в това, че представя взаимодействието между клетките, антителата и антигените като химични реакции. Този подход към теорията на имунитета става стимул за многобройни изследвания, тъй като е работна хипотеза, подлежаща на конкретна проверка. Освен това, дейността на Ерлих помага да се създаде имунологичната терминология.

Две години след като му е присъдена Нобеловата награда, Ерлих получава субсидии за построяване на лаборатория за разработка на терапевтични средства. Като директор на Изследователския институт по химиотерапия той си поставя за цел да създаде производно на арсена вещество, способно да се превърне в ефективно средство срещу трипаносомите – микроорганизми, предизвикващи сънната и други болести, и бледата спирохета, причиняваща сифилиса.

През 1910 г., след опити с 606 съединения, Ерлих обявява откриването на средство, позволяващо да се лекува сифилис. Веществото, съдържащо арсен и наречено от него салварсан, активно въздейства върху бледата спирохета, но не оказва токсично влияние върху болния.

Появата на салварсана получава широко одобрение, макар че в последствие веществото е подложено на критика от изследователите, които откриват, че когато се предписва в недостатъчни дози, спирохетите стават невъзприемчиви към него. След по-нататъшни изследвания Ерлих разработва през 1912 г. видоизменен вариант на препарата – неосалварсан. Високоефективният лекарствен препарат получава много скоро широко разпространение, а Ерлих – всеобщо признание.

Личен живот

През 1883 г. Ерлих се жени за Хедвиг Пинкус, дъщеря на фабрикант, производител на текстил. Семейството има две дъщери. През свободното си време Ерлих обича да чете детективските романи на Артър Конан Дойл. Изследванията му доставят огромно удоволствие, той прекарва дълги часове в лабораторията, като често забравя дори и да се храни. В последните години от живота си страда от болно сърце. Преживява тежко страстите, бушуващи около салварсана, и свирепстващата в Европа война. Умира от апоплектичен удар по време на почивка в Бад Хомбург.

Награди

Ерлих е удостоен с много награди, сред които:

  • наградата на Международния медицински конгрес (1906 г.),
  • медалът Лейбиг на Немското химическо дружество (1911 г.),
  • наградата Камерон и званието почетен лектор на Единбургския университет (1914 г.).

Член е на 81 научни дружества и академии на различни страни, носител е на почетни звания на университетите в Чикаго, Гьотинген, Оксфорд, Атина, Бреслау и др.

източник: pavelnik.blogspot.com, превод от руски: Павел Б. Николов