рождено име: Петър Иванов Мишайков
роден: 1805 г. в Пътеле, Османска империя
починал: 26 ноември 1883 г. в Пловдив, Източна Румелия, на 78 г.
националност: България
професия: духовник
религия: православие
образование: Атински университет
Панарет Пловдивски е виден български православен духовник от Възраждането, митрополит на Пловдивската епархия.
Биография
Роден е като Петър Иванов Мишайков през 1805 г. и произхожда от големия български род Мишайкови от село Пътеле, Южна Македония, днес Агиос Пантелеймонас, Гърция. По-голям брат е на видния български лекар и общественик Константин Мишайков.
Петър Мишайков учи в гръцка гимназия в Битоля, Кожани, в училището на Теофилос Каирис на остров Андрос и през 1838 г. в гимназия в Атина, където е сред основателите на Славяно-българското ученолюбиво дружество. След това завършва Историко-филологическия факултет на Атинския университет през 1843 г., а оттогава до 1844 г. преподава в гръцката гимназия в Битоля, а след това приема духовен сан и постъпва при янинския митрополит. Издига се в църковната йерархия и през март 1851 г. става лампсакски епископ в Кизическата митрополия.
На 26 януари 1858 г. е назначен за митрополит на Ксантийската и Перитеорийска епархия.
През 1855 г. населението в Ахъчелебийско, част от Ксантийската епархия, отказва да плаща данък, който вече е изплатило в натура. Великият везир, чрез пловдивския паша, заповядва на Панарет Ксантийски да посредничи при уреждането на въпроса. Местното помашко население виняло за данъка и местните чорбаджии гъркомани, като Кел Петко и чорбаджи Ради от Долно Райково, които били спомогнали за налагането на данъка. Панарет успява да издейства в Пловдив чрез Стоян Чомаков, Салчо Чомаков и Павел Куртович уволнението на местния каймакамин и кадия и така печели на своя страна местното население.
След 10 години, на 25 февруари 1861 г., в разгара на българо-гръцката църковна разпра, Цариградската патриаршия го назначава за митрополит в Пловдив, след уволнението на миналия на българска страна Паисий Пловдивски. Първоначално Панарет е лошо приет от българското население в града, но през 1868 г. се отмята от Патриаршията и прегръща българската църковна кауза. В 1871 г. е делегат на Първия български църковно-народен събор. В началото на 1872 г., заедно с Иларион Ловчански и Иларион Макариополски, е заточен от османските власти в Измит (Никомидия), но след по-малко от месец, под натиска на цариградската българска колония, заточениците са освободени. В същата година Панарет е избран за пловдивски екзархийски митрополит и член на Светия Синод на новоучредената Българска екзархия. През 1872 г. обикаля Ахъчелебийско и присъединява тоя край към своята епархия.
Когато подготовката за Априлското въстание става известна в Пловдивската митрополия и в нея пристига с доклад за подготовката поп Георги Тилев, митрополит Панарет свиква съветниците си, за да решат против въстанието ли да се държат или с него. Митрополията се разделя на две – някои против, искащи да се уведомят властите, някои за, подкрепящи бунта. В резултат митрополит Панарет решава да приеме доклада на поп Георги само за сведение и да не предприема нищо пред властите. По време на въстанието митрополит Панарет, заедно с архимандрит Методий Кусев, е повикан от екзарх Антим в Цариград и в епархията остава епископ Гервасий Левкийски.
След края на Руско-турската война в 1878 г. Панарет, по думите на Кирил Български, е:
един от непримиримите участници в съпротивата срещу Берлинския договор, имайки предвид и тежката съдба на своето отечество Македония.
Сътрудничи на вестниците „Македония“ (1870), „Право“ (1870-1871), „Век“ (1874), списание „Читалище“ (1875) и вестник „Напредък“ (1876-1877). Автор е на „Надгробное пение или последование утренное во святую и великую суботу. Нарядил по нов устав и издал със свое иждивение П. Панарет, сингел на Бълг. църква при Фенер, Цариград. Везирхан № 20, в печатницата на Т. Дивитчиана, 1866“.
Умира в Пловдив през 1883 г. Панарет е пловдивски митрополит до смъртта си.
източник: уикипедия
