Роден: 19 септември 1802 г. в Монок, Австрийска империя

Починал: 20 март 1894 г. в Торино, Италия, на 91 г.

Националност: Унгария

Професия:

• финансов министър на Унгария (април-септември 1848)
• председател на Комитета за защита на родината (от септември 1848)

Съпруга: Терезия Меслени

Деца: Лайош Тодор Кошут, Ференц Кошут

Лайош Кошут (на унгарски: Kossuth Lajos) e унгарски национален герой, ръководител на Унгарската революция от 1848-1849 г.

Биография

До 1848 г.

Лайош Кошут е от протестантски род от северната унгарска област Земплен. Въпреки благородническия си произход, родителите му не са заможни и, след като завършва право в калвинистки колеж в Шарошпатак и (през 1821 г.) в университета в Пеща, той работи като адвокат на местни богаташи. От 1832 г. Кошут представлява един от унгарските магнати в съсловното събрание в Пожон. Тогава започва журналистическата си дейност, отразявайки подробно заседанията на депутатите, а по-късно и на окръжния съвет в Пеща, във вестник, списван на ръка. Писанията му, в които отразява с голям литературен талант призивите за реформиране на стагнираната политическа и социална система на Хабсбургите, не се харесват на властите. Понеже не се подчинява на нареждането им да спре разпространяването на вестника, през 1837 г. Кошут е арестуван и по-късно е осъден на четири години затвор.

Амнистиран през 1840, през 1841 г. той става редактор на вестник „Пещи хирлап“ (на унгарски: Pesti Hirlap, т. е. „Новини от Пеща“), с който развива унгарска национална пропаганда срещу властта на Хабсбургите. Благодарение на красноречието си става много популярен сред народа, но си навлича гнева на консерваторите и на някои умерени либерали като Ищван Сечени, които сътрудничат на двора във Виена. През 1844 г. Кошут напуска вестника, поради конфликт с издателя. В следващите години той се включва в инициативи за икономическо обособяване на Унгария чрез прокарване на митническа граница, бойкот на чуждестранната продукция и морски излаз през Фиуме. Тези начинания нямат успех, но политическото му влияние се засилва. През есента на 1847 г. Кошут е избран за депутат в долната камара на унгарския парламент, където оглавява фракцията на радикалните националисти.

През 1848-1849

В събитията, развили се след избухването на революцията във Франция през февруари 1848 г., Кошут бързо се превръща в решаващ фактор в унгарската политика. По негова инициатива, в началото на март парламентът приема петиция до хабсбургския владетел за конституционни реформи, предполагащи управлението на Унгарското кралство да се упражнява от правителство, отговорно пред унгарски депутати. Това искане се материализира в Мартенските закони, утвърдени от император Фердинанд, и в правителството на Лайош Батяни, в което Кошут взима финансовия портфейл.

Кошут е категоричен противник на всякакви компромиси с националните искания на хървати и сърби в Южна Унгария. Той е инициаторът на гласуването, с което през юли 1848 г. новоизбраният парламент разпорежда на правителството да мобилизира 200-хилядна армия срещу разбунтувалите се Хърватия и Войводина. След това решение политическата криза бързо се разраства във война, в която унгарците трябва да се сражават в продължение на девет месеца срещу армиите на императора и поддържащите ги славянски и румънски поданици на Австрийската империя, а по-късно и срещу руските интервенти.

През този период Кошут е под една или друга форма начело на революционното правителство. От септември 1848 г., когато хърватският бан Йосип Йелачич настъпва с армията си към Пеща, а министрите от кабинета Батяни се оттеглят един след друг, Кошут оглавява Комитет за защита на родината. Начело на комитета той организира отпора срещу императорските войски. На 14 април 1849 г., в отговор на прокламацията, с която император Франц Йосиф ликвидира унгарските свободи, Кошут насърчава парламента да обяви Хабсбург-Лотарингската династия за свалена от власт, а самия него – за управител на Унгария.

Четири месеца по-късно революцията е потушена, за което освен намесата на Русия на страната на Хабсбургите допринася и конфликтът на Кошут с главнокомандващия унгарските войски Артур Гьоргей. Дни преди окончателния разгром, Кошут предава пълномощията си на Гьоргей. На 17 август 1849 г. той преминава Дунав, укривайки се на османска територия.

В емиграция

Преминал сам границата, на 22 август 1849 г. Кошут е задържан от турските власти във Видин, където остава до началото на 1850 г. След известен престой в Шумен, от март до август 1851 г. той е интерниран със семейството си в Кютахия. Насърчено от Великобритания, османското правителство отказва да предаде Кошут на австрийците и руснаците. През септември 1851 г. той е освободен и с американски боен кораб отпътува за Марсилия, а оттам за Англия. Недопуснат от президента Луи Бонапарт във Франция, той е приет с големи почести в Саутхямптън, Лондон, Бирмингам и други британски градове. Публичните му речи там са без практически ефект за унгарската кауза, но настройват британското обществено мнение срещу Русия в навечерието на Кримската война.

През декември 1851 . Кошут пристига в Ню Йорк. В следващите 7 месеца той посещава столицата Вашингтон, Индианаполис, Сейнт Луис и много други градове в САЩ, където изнася десетки речи и беседи за събитията в Европа. Критикуван от аболиционистите и от южняците, затова че отказва да се обяви недвусмислено както за, така и против робството, посещението му в Юга привлича слабо внимание, но отгласът на Север и най-вече в Нова Англия е голям. В резолюция, съставена в началото на 1852 г. от видни граждани на Спрингфийлд, сред които и Ейбрахам Линкълн, унгарският революционер е определен като „най-достоен и изтъкнат представител на каузата за гражданска и религиозна свобода на европейския континент“. Речите на Кошут се отразяват трайно върху идеите и ораторските похвати на Линкълн, но през 1852 той не успява да убеди нито бъдещия президент, нито другите меродавни американски политици в необходимостта да се намесят с дипломатически и военни средства в защита на демократичните движения в Европа, а моралната подкрепа от американското общество не се материализира финансово.

От Съединените щати Кошут се завръща в Лондон. Там в началото на 50-те години той установява близки отношения с Джузепе Мацини и други революционери, които се опитват да използват конфликтите между Великите сили на континента за осъществяване на своите цели. По време на Кримската война (1853-1855) се заема да сформира унгарски легион, но инициативата пропада. Следващият опит е през 1859 г., когато Франция и Пиемонт търсят съюзници в назряващата война с Австрия. Наполеон III договаря с Кошут създаване и изпращане на унгарска войска в Далмация за действие в тила на съсредоточените в Ломбардия австрийски войски. В избухналата през същата година война австрийците търпят няколко поражения. Кошут, граф Ласло Телеки и друг ветеран от революцията – Дьорд Клапка, образуват временно правителство („Унгарска национална директория“) и се заемат с организирането на освободителното въстание. Планът е осуетен през юли, когато Наполеон III сключва примирие с Франц Йосиф и спира френските армии. След тези събития Кошут се установява в Торино, където остава до края на живота си. Там през 1862 г. той публикува проект за Дунавска конфедерация, обединяваща Унгария, Хърватия, Сърбия и Румъния. Преговорите със сръбските и румънските власти за реализирането му са безуспешни.

През 1867 г. е постигнат така нареченият „Компромис“ (на немски: Ausgleich, на унгарски: Kiegyezés), с който Австрийската империя е преобразувана в дуалистична монархия – Австро-Унгария. Кошут се противопоставя остро на този акт с открито писмо, настоявайки за пълна независимост на Унгария от Хабсбургите. Той отказва да се завърне в родината си, въпреки че е амнистиран и че на два пъти (през 1867 и 1877) е избиран за депутат в унгарския парламент. Макар и в емиграция повече от четири десетилетия, популярността му остава много висока и след като властите му отнемат унгарското гражданство множество градове в Унгария го обявяват за свой почетен гражданин.

След смъртта на Кошут на 20 март 1894 г. останките му са пренесени от Торино в Будапеща. Погребението е съпроводено с масови демонстрации в знак на почит.

източник: уикипедия