роден: 21 юни 1905 г. в Париж, Франция

починал: 15 април 1980 г. в Париж, Франция, на 74 г.

погребан в: Монпарнаско гробище, Париж, Франция

националност: Франция

професия: философ, писател

образование:

• Лицей Анри IV
• Екол нормал
• Парижки университет

философия:

• регион: Западна философия
• епоха: Философия на 20 век
• школа: Екзистенциализъм, континентална философия, марксизъм
• интереси: Метафизика, епистемология, етика, политическа философия, феноменология, онтология
• идеи: Екзистенцията предхожда същността, „недобросъвестна вяра“ (mauvaise foi), нищо

повлиян от: Августин Блажени, Георг Хегел, Артур Шопенхауер, Карл Маркс, Мао Дзъдун, Фьодор Достоевски, Сьорен Киркегор, Жан-Жак Русо, Фридрих Ницше, Едмунд Хусерл, Мартин Хайдегер, Карл Теодор Ясперс, Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Александър Кожев, Гюстав Флобер, Луи-Фердинан Селин, Морис Мерло-Понти, Джон Дос Пасос, Зигмунд Фройд, Волтер

повлиял на: Симон дьо Бовоар, Морис Мерло-Понти, Ернесто Че Гевара, Франц Фанон, Роналд Лейнг, Айрис Мърдок, Андре Горц, Ален Бадиу, Фредерик Джеймисън, Албер Камю, Кендзабуро Ое, Дорис Лесинг, Уилям Бъроуз, Роберто Мангабейра Унгер, Мишел Фуко, Нанавира Тера, Джос Уидън

литература:

• период: 1923 – 1980
• жанрове: роман, есе, биография
• известни творби: „Погнусата“ (1938)

научна дейност:

• област: Литературна критика

семейство:

• партньор: Симон дьо Бовоар

награда: Нобелова награда за литература за 1964 г.

религия: атеизъм

Жан-Пол Сартр (или Сартър; на френски: Jean-Paul Sartre) е френски философ, писател, драматург и общественик.

Той е най-представителната фигура за екзистенциалистката философия, която обяснява в своите специализирани текстове и онагледява в художествени произведения – романи, разкази и драми. Той е и един от водещите представители на френската философия на XX век, както и на марксизма. Работите на Сартр оказват влияние и върху социологията, критическата и постколониалната теория и литературната критика.

Славата на Сартър е най-голяма в десетилетието след Втората световна война, но тя се похабява постепенно с еволюцията на неговите политически възгледи все по-наляво. Практически до края на живота си той остава фигура с международна значимост, като се включва в трибунала на Бъртранд Ръсел, спасяването на бежанци и други каузи. Той е известен и със своята отворена връзка с известната феминистка Симон дьо Бовоар.

За цялостното му творчество през 1964 г. Нобеловият комитет присъжда на Сартр Нобелова награда за литература, която той отказва да приеме, позовавайки се на своя принцип да не приема официални отличия, тъй като по думите му „един писател не трябва да си позволява да се превърне в институция“.

Биография

Детство и образование (1905-1929)

Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартър (на френски: Jean-Paul-Charles-Aymard-Léon-Eugène Sartre) е роден на 21 юни 1905 г. в Париж. Баща му, Жан-Батист Сартр, е офицер във военноморския флот, а майка му, Ан-Мари Швайцер, е с елзаски произход и е братовчедка на нобеловия лауреат Алберт Швайцер. През 1906 г. бащата на Сартър умира и детето израства в семейството на своята майка в парижкото предградие Мьодон, като за неговото възпитание особено се грижи неговият дядо, Шарл Швайцер. Той е преподавател по немски език и отрано запознава малкия Жан-Пол с класическата литература и го насърчава да чете от внушителната библиотека, с която разполага. По-късно Сартър ще опише своите детски изживявания в автобиографичната си книга „Думите“.

През 1917 г. майката на Сартр се омъжва повторно и новото семейство се установява в град Ла Рошел. Сартр не харесва доведения си баща, а в училището, където е изпратен да учи, е отблъснат от поведението и манталитета на своите провинциални връстници. През 1920 г. Сартр се разболява тежко и е изпратен в Париж. Майка му смята, че за него е по-подходящо да остане там и той продължава образованието си в лицея „Анри IV“.

Сартър се проявява като блестящ ученик и завършва елитния клас с класически профил. По това време е привлечен от философията, след като прочита есе на Анри Бергсон. Негов съученик в лицея е Пол Низан, бъдещ писател, с когото през следващите двадесет години го свързва близко приятелство. Двамата влизат в подготвителния курс за Екол нормал сюпериор и две години по-късно вземат успешно приемния изпит.

Сартр се справя с лекота с програмата във висшето училище, чете много и започва да пише – поезия, песни и всякаква проза. Той е популярен сред състудентите си и някои от тогавашните му добри приятели по-късно стават известни: Реймон Арон, Морис Мерло-Понти. Влияние върху него оказват много страни на Западната философия, като той възприема идеи от Имануел Кант, Георг Вилхелм Фридрих Хегел, Сьорен Киркегор, Едмунд Хусерл, Мартин Хайдегер. Може би най-силно е влиянието върху философското развитие на Сартр на посещаваните от него в продължение на години ежеседмични семинари на Александър Кожев.

Още след постъпването си в Екол нормал Сартр става известен като един от най-активните шегаджии в училището. През 1927 г. негова антивоенна карикатура в училищно издание в съавторство с Жорж Кангилем предизвиква особено възмущение у директора Гюстав Лансон. През същата година, заедно със свои колеги, той изпраща до много вестници невярно съобщение, че известният авиатор Чарлз Линдберг ще получи почетна титла от Екол нормал. За събитието се събира хилядна тълпа, а организаторите на мистификацията представят на него и двойник на пилота, а последвалия скандал принуждава Лансон да подаде оставка.

В 1928 г. Сартр изненадващо се проваля на изпита за преподавателски права, но следващата година заема първо място и получава диплома по философия.

През 1929 г. Сартр се запознава със Симон дьо Бовоар, която по това време учи в Сорбоната и по-късно става известна писателка, феминистка и философ. Двамата стават неразделни и той ѝ предлага да се оженят. Това не се случва по финансови причини, но остават двойка до края на живота си без да имат деца, макар че не са моногамни и не живеят заедно. През тези години и двамата имат и други паралелни връзки.

30-те години

След приключване на следването си Сартр служи в армията от 1929 до 1931 г., като за известно време е метеоролог. След уволнението си до 1944 г. преподава философия в няколко различни лицея – в Хавър (1931-1936), в Лаон (1936-1937), в Ньой сюр Сен (1937-1939) и в парижкия Лицей „Кондорсе“ (1941-1944).

През 1932 г. Сартр попада на „Пътешествие до края на нощта“ на Луи-Фердинан Селин, книга, която му оказва изключително силно въздействие. От 1933 до 1934 е лектор на мястото на Реймон Арон във Френския институт в Берлин, където също изучава феноменологичната философия на Едмунд Хусерл. Още през 1930 г. Арон го насочва да прочете „Теория на интуицията във феноменологията на Хусерл“ на Еманюел Левинас. Неохегелианското възраждане, водено от Александр Кожев и Жан Иполит през тези години вдъхновява цяло поколение френски мислители, сред които и самият Сартр, да открие Хегеловата „Феноменология на духа“.

Втората световна война (1939-1945)

През 1939 г. Сартър е мобилизиран във френската армия, където служи като метеоролог. При започването на военните действия е пленен през юни 1940 г. и държан девет месеца като военнопленник (Stalag 12D). За Коледа съчинява първата си театрална пиеса – Barionà, fils du tonnerre. Заради крехкото му здраве Сартър е освободен през април 1941 г. Той отново започва работа като учител, след като му е върнат статутът на цивилен. Назначен е в Lycée Pasteur в близост до Париж. Сартър се настанява в хотел Мистрал, близо до Монпарнас и заема мястото на един учител-евреин, комуто било забранено да преподава.

След като се завръща в Париж на 21 май 1941 г. Сартър участва в учредяването на съпротивителната група Socialisme et Liberté заедно със Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и други. През август той и Бовоар заминават на Френската ривиера, търсейки подкрепата на Андре Жид и Андре Малро. Жид и Малро се колебаели и може би това е била причината за разочарованието и обезкуражаването на Сартър. Socialisme et liberté е разтурена поради подозрението, че е била разкрита.

Сартър започва да пише преди войната и публикува „Погнусата“ (La Nausée) в 1938 г. и няколко месеца по-късно излиза неговият сборник с разкази „Стената“. По време на позиционната война, в течение на година и половина, в условието на принудително бездействие, той изписва няколко хиляди страници – те включват скици, упражнения и чернови за по-късните му работи. Докато е в плен, чете немска философия и след завръщането си в Париж доста бързо написва „Битие и нищо“ (L’Être et le néant), която излиза през 1943 г. По време на окупацията се играят две от пиесите, които той пише, „Мухите“ и „При закрити врата“.

След август 1944 г. и освобождението на Париж той е активен сътрудник в Combat, вестник, създаден от Албер Камю, философ и автор, споделящ сходни убеждения с неговите. Сартър и Бовоар остават приятели с Камю, докато той не се отказва от комунизма. Своите идеи Сартър разпространява чрез политическото, литературно и философско издание Les Temps modernes („Модерните времена“), което основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Реймон Арон. Les Temps modernes поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата.

Модата на екзистенциализма и последни години (1945-1980)

Философията на екзистенциализма и най-вече самият Сартър добиват огромна популярност след освобождението на Франция от немската окупация. През 1945 г. Сартр изнася лекцията „Екзистенциализмът е хуманизъм“, при което се стича многохилядна публика.

От 1945 г. Сартър обитава жилище почти на ъгъла на булевард „Сен Жермен“ и прекарва времето си в квартала, който е притегателен център за всички, които се опитват да откриват нови начини на живот. Това са младежите, студенти или не, множество американски стипендианти, гостуващи и местни музиканти и целият творчески контингент, обитаващ традиционно съседния квартал Монпарнас. С денонощната си активност „Сен Жермен де Пре“ за няколко години се превръща в митично място, а по-късно остава като туристическа атракция. Мястото, където булевардът се пресича от улицата, на която живял Сартър, през 2000 г. парижките общинари кръщават „Площад Жан-Пол Сартър и Симон дьо Бовоар“.

Умира на 15 април 1980 г. в Париж на 74-годишна възраст. В последния му път го изпращат 50 хиляди души. След смъртта му с неговото писмено наследство се разпорежда осиновената Арлет Елкаим-Сартър.

Философия

Сартър остава известен като философ-екзистенциалист, макар че с времето неговите възгледи търпят известна еволюция: към феноменологическия метод, който прилага в Битието и нищото, той се опитва, не винаги успешно, да добавя елементи от марксизма и психоанализата, чрез които да се отчита историческата ситуираност на човека.

Първите си философски работи Сартър публикува в годините преди войната. Това са изследвания на способността за въображение и една феноменологично повлияна теория на емоциите. Битието и нищото излиза през 1943 г. и остава като най-значимата му и завършена книга. След нея той се опитва да разработи съответна теория на морала, но изписаното бива публикувано едва след смъртта му. В началото на 60-те години публикува първия том на една Критика на диалектическия разум, но и нейното продължение излиза посмъртно. През 70-те години Сартър работи над Идиотът на семейството, грандиозен историко-биографичен труд, посветен на Гюстав Флобер, от който последователно излизат три части.

Многобройните си публицистични и есеистични текстове Сартър издава в една номерирана поредица, наричана „Ситуации“.

Личната свобода

Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартър развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в „Битие и нищо“, и по-специално в примера „Сервитьорът на кафе“ (Le garçon de café). Сервитьорът се възползва от личната си свобода, приемайки да играе ролята на сервитьор, без да бъде такъв в действителност. Той се нуждае от това да бъде сервитьор, за да бъде част от обществото, без признанието на околните той не би могъл да съществува като сервитьор, защото всъщност той не е. Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида един от персонажите на Сартър казва „Адът, това са другите“ („L’enfer, c’est les autres“).

Влияние

Произведенията на Сартър са повлияли на не едно поколение интелектуалци. Той заявява необходимостта от обществена ангажираност на хората на мисловния труд. Сартър е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, подчинена на СССР, който не задоволява изискванията му за свобода. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отказва почестите и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г.

Сартър продължава докрай социалистическата битка, поддържайки маоизма. Революционният вестник „Народната кауза“ (La cause du peuple) е бил застрашен от изчезване до 1971 г., когато Сартър става главен редактор. В желанието си да запази вестника Сартър излиза на улицата, за да го продава заедно със Симон дьо Бовоар. През 1973 г. заедно с Филин Жави, Бернар Лалман и Жан-Клод Верние Сартър основава вестник „Либерасион“. Той остава главен редактор до 24 май 1974 г., когато се налага да се откаже по здравословни проблеми.

Дълги години Сартър подкрепя левите и феминистки движения.

Политическата ангажираност

Леви убеждения и участия в протести

Сартър никога не членува в комунистическата партия, макар в годините между 1952 и 1956 да заема позицията на „съмишленик“ (или „спътник“, „compagnon de route“). Когато е потушено Унгарското въстание през 1956 г., Сартър както и много други, се дистанцира от комунистите. Заедно със Симон дьо Бовоар и приятелите си търсят политическо решение, отхвърляйки капитализма и сталинизма. В течение на живота му неговите политически позиции достатъчно силно са се колебали, но винаги остават леви и винаги Сартър отстоява правата на онеправдания и най-унижения човек.

Сартър е участник в протести против потушаването на Унгарското въстание 1956 г., Алжирската война (1954-1962), нападението на американски войски над Куба (април 1961), Виетнамската война, влизането на съветски войски в Прага 1968, против потискането на инакомислещите в СССР.

Алжирската война

От 1956 г. Сартър и екипът на Les temps modernes заемат позиция срещу идеята за Френски Алжир и изявяват подкрепата си за независимостта на алжирския народ. Осъжда действията на френската армия, заявявайки през 1959 г., че всеки французин е отговорен за колективните престъпления по време на войната, но не казва нищо по повод военните престъпления на Фронта за национално освобождение (Front de libération nationale). През 1962 г., именно заради позицията си по алжирския проблем, терористична организация взривява част от къщата му.

Куба

Сартър е активен поддръжник на Кубинската революция от 1960 г. В подкрепата си към борбата на революционерите Сартър се сближава с Че Гевара и Фидел Кастро. За Кастро Сартър казва: „Харесах го, странно е, харесах го много.“

Червеният май 1968

Сартър участва в следвоенните години в многобройни демократически, маоистки движения и организации.

Участва и в Майските събития във Франция 1968 г. (Червеният май) и може даже да се каже, че е техен символ: бунтуващите се студенти, завладявайки Сорбоната, пускат вътре само Сартър. По същото време отказва да бъде учредена студентска премия в Сорбоната в негова чест (за най-добро студентско есе на тема, посветена на понятията свобода, екзистенциален избор и хуманизъм като цяло). По време на поредния протест, прераснал в безредици, Ж. П. Сартър е арестуван, което предизвиква негодувание у студентството. Когато Шарл дьо Гол научава за това, той заповядва да го освободят, като казва: „във Франция не арестуваме Волтери“.

Израело-палестинският конфликт

Сартър заема позиция по този проблем в последните години от живота си. Без да отрича правото на израелска държава, Сартър определя палестинската съпротива като донякъде оправдана, държейки сметка за нечовешките условия на живот.

Цитати от Жан-Пол Сартр

• Адът – това са другите. — от пиесата „При закрити врати“
• „Аз съм свободен“ – до този извод обикновено достигат или глупаците, или хората, които губят смисъла на живота си. Това е ситуация, при която всичко смислено е рухнало и нищо смислено не се ражда.
• Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам.
• Аз не вярвам в Бог, неговото съществуване е опровергано от науката. Но в лагера за военнопленници се научих да вярвам в хората.
• Аз не мисля, че съм просто продукт на случайността, че съм само една частица прах във Вселената; аз чувствам, че съм някой, който е бил очакван, създаден, планиран. Накратко, аз съм едно същество, което само един Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бога. — От диалога между Сартр и Бени Леви в страниците на списание “Nouvel Observateur” от 1980 г.
• Аз не съм добродетелен. Децата ни ще бъдат, ако пролеем достатъчно кръв, за да им дадем правото да бъдат.
• Аз убих Бог, защото той ме раздели от хората, но виж, смъртта му прави това разделение окончателно.
• Ако гледаш твърде дълго в огледалото ще видиш маймуна. Понякога обаче може да видиш и по-низши същества, стига да имаш интелект и въображение.
• Ако една победа бъде разгледана в подробности, тя е неразличима от поражение.
• Ако поискаш да разбереш нещо, то ти се оказваш лице в лице с това „нещо” – съвсем сам, без ничия помощ, независимо от хората около теб.
• Ако се замислиш и се съсредоточиш, ще ти е достатъчна една минута, за да разбереш как секундите отминават една след друга. Ще почувстваш времето. — „Погнусата“
• Ако си самотен, когато си сам, то не си добра компания.
• Бедните не знаят, че тяхната функция в живота е да упражняват нашата щедрост.
• Бог е отсъствие. Бог е самотата на човека.
• В другия до нас винаги търсим сигурността. Когато ни се изплъзне, или напускаме другия или той нас напуска.
• Всички човешки действия са равностойни и по принцип са обречени на провал.
• Всичко е измислено, освен как да се живее.
• Всичко, което зная за живота си, изглежда съм го научил от книгите.
• Всяка епоха има своя собствена поезия. Във всяка епоха обстоятелствата определят една нация, раса или класа, която да поеме щафетата като създаде ситуация, която може да бъде изразена единствено чрез поезията.
• Всяко наше действие е обградено с ритуали, които му придават смисъл. И всеки път, когато го вършим отново, сме принудени да търсим нов смисъл.
• Дойде, говорихме, отиде си – и всичко е… сгрешено. — „Погнусата“
• Достатъчно е един човек да ненавижда друг – и ненавистта ще се пренася от съсед на съсед, заразявайки цялото човечество.
• Животът губи всякакво значение в момента, в който се простиш с илюзията, че е вечен.
• Животът започва от другата страна на отчаянието.
• Жизненият опит е нещо много повече от защита против смъртта; той е право – правото на старците. — „Погнусата“
• Израел е единствената страна в света, където можеш да наречеш някого евреин, без да те изкарат антисемит.
• Има дни, когато човекът вселява в мен ужас.
• Има хора, които през целия си живот не забелязват, колко трудно е да бъдеш човек. Само да живееш не е достатъчно – това често е съществуване.
• Когато богатите хора воюват едни с други, бедните са тези, които умират.
• Мразя жертвите, които уважават своите екзекутори.
• Нищо не се мени така често както миналото.
• Понякога не трябва да се плаче – по-добре е да се мрази.
• Смятам, че убийството е нещо абстрактно. След като дръпнете спусъка, вие не разбирате нищо от това, което се случва.
• Съществувам, защото мисля.
• Трябва да се страхуваш, сине мой. По този начин се става честен гражданин.
• Фашизмът не се определя от броя на своите жертви, а от начина, по който ги убива.
• Хората са безсилни единствено когато приемат, че са безсилни.
• Човек умира – сълзи, малко траур и… забрава. Дали ще се роди отново в спомените на другите? — „Погнусата“
• Човекът е обречен на свобода.
• Чувството за отчаяна самота може да доведе до мисъл за самоунищожение. Това обаче не решава проблема със самотата, защото в смъртта човек обикновено е още по-самотен, отколкото в живота.
• Чудесен ден да се взреш в себе си: студената светлина, която слънцето отправя към всички същества като безпощадна присъда, навлиза в мен през очите; вътрешно съм озарен от пресушаваща светлина. Сигурен съм, че само за четвърт час бих стигнал до върховно себеотвращение. — „Погнусата“
• Що се отнася до хората, мен ме интересува не това, което са, а това, което могат да станат.

източник: уикипедия