Иван Александър

роден: неизв.

починал: 17 февруари 1371 г.

титла: цар на България

период: 1331 – 17 февруари 1371 г.

предшественик: Иван Стефан

наследник:

  • Иван Шишман
  • Иван Срацимир

династия: Шишмановци

религия: Православие

баща: деспот Срацимир

майка: Кераца Петрица

съпруга:

  • Теодора Басараб
  • Сара-Теодора

деца:

  • Михаил Асен
  • Иван Срацимир
  • Иван Асен
  • Василиса Шишманина
  • Иван Шишман
  • Иван Асен V
  • Кера Тамара
  • Кераца Мария
  • Десислава Българска

Иван Александър (на църковнославянски: ІѠАНЪ АЛЄѮАНДРЪ), е български цар, управлявал от 1331 до 1371 г. Иван Александър е син на деспот Срацимир и Кераца Петрица. Царуването му продължава цели 40 години, по който показател се нарежда на второ място след цар Петър I. Редом със Стефан Душан и Йоан Кантакузин, Иван Александър е една от най-влиятелните личности в историята на Балканския полуостров през 14 век.

Дълги години българската историография приемаше, че той е най-изявеният представител на последната българска средновековна династия – Шишмановци. Което е породено от факта, че дълго време не съществува дори и елементарен опит за проучване на родословието на Иван Александър. Наличните извори за произхода на Иван Александър, които не са никак малобройни са категорични – той е потомък на Асеневата фамилия. Рождената му година не е известна, но тъй като изследователите предполагат, че сватбата на родителите му се е състояла към 1300 г., а и той е първо дете в семейството, се счита че е роден в самото начало на 14 век.

Преди да стане цар в Търново е деспот на Ловеч. Достига до царския трон след преврат в българската столица, който сваля цар Иван Стефан (1330-1331), поставен на българския престол от сърбите след злополучната за българите битка при Велбъжд през 1330 г., в която е убит цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330).

Царуване

С идването си на престола Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал (цар от 1346 г.) Стефан Душан (1331-1355), българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец (Теодора Смилец)), който се жени през 1332 г. за една от сестрите на цар Иван Александър – известната царица Елена Българска. Освен царица Елена в двора на Стефан Душан е имало и немалко други български роднини на Иван Александър, например друга негова сестра.

Първият период (1331-1364) от царуването на Иван Александър е успешен: воюва с Византия, подпомогнат от монголски наемници, и заличава последиците от пагубната битка със сърбите при Велбъжд (28 юли 1330 г.), възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1331 г.), използва византийските междуособни борби (1341-1347), за да получи (1344 г.) Пловдив и осем крепости в Родопите.

През лятото на 1341 г. в Цариград като претендент за българския престол се появява Шишман II, третият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Анна Неда Сръбска. Иван Александър настоява претендентът да му бъде предаден, но Йоан Кантакузин, който по това време изпълнява ролята на регент в Константинопол, заплашва да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където можел да разчита на значителна подкрепа „поради старото приятелство и близостта на рода“. Иван Александър вдига войските си при Сливен. Най-вероятно среща византийската армия при Одрин. Накрая е сключен мирен договор. По-нататъшната съдба на Шишман не е известна.

При избухването на поредната гражданска война във Византия, Иван Александър се намесва на няколко пъти с цел извличане на облаги за собствената си държава. През 1341 г. напада Византия, а войската му станува по поречието на река Марица. Войниците му се впускат в плячкосване, но тази тактика се оказва пагубна за българите. Част от търновските войници са разбити и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег. Иван Александър се оттегля в Търново и с посредничество през 1342 г. сключва договор с Кантакузин.

Сребърна монета на Иван Александър и сина му Михаил Асен


След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната крепост Солун – вторият град в империята след Константинопол. Опитът за превземане се оказва неуспешен и димотишкият император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия. Но докато той е в Сърбия, Алексий Апокавк обсажда крепостта Димотика (1342-1343). Императрица Анна Савойска моли Иван Александър за помощ при обсадата. Царят се отзовава на молбата и през 1342 г. достига вратите на крепостта. Той обаче не участва във военните действия, а изисква ромеите да предадат крепостта в негови ръце, и в същото време изисква от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Изгубила надежда, Анна Савойска вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите. Научавайки за това, царят се оттегля в Търново.

През 1344 г. императрица Анна Савойска му отстъпва голяма част от Тракия, както и девет крепости в Родопите (измежду които най-голямата е Пловдив), за да може Иван Александър да ѝ помогне срещу Йоан Кантакузин. Цар Иван Александър се съгласява на това, но заявява, че ще помогне на Анна само ако Умур бег се изтегли от Европа.

Около това време в Родопите действа войводата Момчил, водач на опълченски отряди от полунезависими планинци. По време на военен поход през 1343 г. той завоюва твърдината Перперикон (край Кърджали) и там е поставен български архонт, но скоро византийците си възвръщат крепостта. (В ново време там е открит златният печат на царя, който по-късно е откраднат от Пловдив и сега вероятно се намира в чуждестранна частна колекция.)

Никой от нашите първи царе не изглежда толкова велик като цар Иван Александър – неговата военна мощ наподобява втори Александър Велики (Александър III Македонски), по вяра и набожност той е втори Свети Константин (Константин I Велики); така той залови всичките си врагове, подчини ги и установи мир във Вселената.

— Възхвала на Иван Александър от неизвестен съвременник на царя

Иван Александър сам подчертава своите победи в Мрачката грамота (1347 г.)

Българските опити за разширение в Тракия принуждават Източноримските (византийските) императори да потърсят помощта на османските емири, техни доскорошни врагове, отнели им по-голямата част от Мала Азия. На 7 юли 1345 г. при крепостта Буруград (Перитор) турци и византийци разбиват войската на Момчил, който по това време е успял да отдели Родопите като свои независими владения, които след това са загубени за Второто Българско царство. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и побеждава болярина Белаур, отцепил се в северозападна България през 30-те години на века. По-късно обаче сепаратизмът на болярите води до отделянето на Добруджанското деспотство към средата на 14 век под властта на Добротица, вероятен потомък на Тертеровци. Войводата на Влашко също отстоява повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява, като напълно независим владетел на север от Дунава, въпреки че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново.

Във войни с нахлуващите от юг турци загиват престолонаследниците Иван (1349 г.) и Михаил (1355 г.). След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда областта Видин, като наследствено владение на третия си син Иван-Срацимир. Царят се развежда със съпругата си Теодора Бесараб, дъщеря на войводата на Влашко, и се жени за една търновска еврейка, покръстена като Теодора ІІ. Нейният син Иван Шишман като „багрянороден“, т.е. роден, когато Иван Александър е цар, е определен за наследник на царството в Търново, пренебрегвайки правата на родения преди него трети син Иван-Срацимир.

Интересен е въпросът с името на покръстената еврейка, която става българска царица. Дълго време в научната литература безкритично се приема, че преди покръстването си тя е носела името Сара. Всъщност няма нито един исторически извор, който да споменава какво е било нейното име преди да бъде покръстена в православната вяра. Предположението, че тя е носила името Сара се основава единствено на народни предания.

При управлението на Иван Александър през страната преминава и епидемия от чума (ок. 1348 г. и по-късно), която изиграва голяма роля за обезлюдяването на голяма част от българските земи и с това значително допринася за по-лесното им завоевание от страна на османските турци в последните десетилетия на века.

В последния период (1365-1371 г.) от управлението на Иван Александър България търпи поражения, когато се бори против унгарското нахлуване във Видинското царство (1365-1369 г.) и срещу граф Амадей VI Савойски при похода му към Българското Черноморие (1366-1367 г.). Отношенията с византийския император продължават да са враждебни. Съвсем в края на царуването на Иван Александър османското нашествие в Тракия засяга и България със загубата на няколко крепости, сред които най-вероятно са Пловдив и Стара Загора. Накрая той окончателно разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (Видинското царство). Настъпва упадък в държавата и наследниците на Иван Александър стават последните самостоятелни български владетели.

Просветна, културна и религиозна дейност

Както и Йоан Кантакузин, царят има предпочитания към исихастите – Теодосий Търновски и неговия сподвижник Ромил Видински. Св. Теодосий Търновски, който може би е свързан с царското семейство по коляното на видинските му роднини, става пръв помощник на основателя на исихазма св. Григорий Синаит. Той два пъти се среща с Иван Александър от негово име. В „царстващия град на българите Търново, втори след Константинопол, словом и делом“ той води борба с ересите като главен изобличител на адамити, богомили, учението на Варлаам и Акиндин и на юдействащите. Два събора (1350 и 1360 г.) против тях са свикани от царя. С негова подкрепа Теодосий съгражда манастира „Света Троица“.

Според нови изследвания на архимандрит Павел Стефанов от Шуменския университет първият събор не е проведен срещу богомили, каквито няма в Търново през XIV век, а срещу хора, скъсали с църквата и морала по време на епидемията от бубонна чума. Предполагаема цел на втория събор е да нанесе удар върху евреите, като ги обвини в разпространение на чумата и освободи царя от изплащане на дълговете си към тях.

Търговските отношения с Венеция, Дубровник и Генуа, както и просветният живот по времето на Иван Александър, са в подем. Книжовната и художествената школа в Търново продължават старите български традиции. От личната библиотека на царя са запазени: Лаврентиевият сборник на Иван Александър от 1348 г., Кукленският псалтир, наречен „Песнивец“ от 1337 г., Лондонското четвероевангелие на цар Иван Александър от 1355-56 г., Апостол с тълкувания, два преписа на Троянската притча и др. Иван Александър е възхваляван неколкократно от византийския патриарх Калист в Житието на св. Теодосий Търновски и в Песнивеца. Царят е голям меценат, покровител на книжнината и изкуствата, и прави много дарения на църкви и манастири, основава нови. Неговото управление бележи връхна точка в развитието на Търновската архитектурна и живописна школа.

Драгалевският манастир „Св. Богородица Витошка“ в предградията на София и Кремиковският манастир „Св. Георги Победоносец“ са основани от царя, който е ктитор и на Зографския манастир на Атон, Синаитския манастир в Парория и Оряховския манастир (Пещерски манастир). Преображенският манастир „Св. Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на царя и на втората му жена – царица Теодора-Сара, и сина им Иван Шишман, за което остава известен и като Сарин или Шишманов манастир. След 1344 г., когато царят утвърждава властта на българската държава в Родопите, Бачковският манастир става важно духовно и книжовно средище на българите. Иван Александър щедро дарява и уголемява този манастир, като след 1344 г. построява няколко нови сгради към него.

Иван Александър е изографисан в костницата на Бачковския манастир, в църквата край с. Иваново, Русенско, (в главната църква на манастира „Св. Богородица“ има негов ктиторски портрет; там той държи в ръце модела на църквата), в Манасиевата летопис и в прочутото Лондонско четвероевангелие (портрети на Иван Александър, Сара, Иван Асен). Известни са множество медни и сребърни монети с изображенията на цар Иван Александър (сребърните заедно с Михаил Асен).

Оригинална златовезана дреха на Иван Александър се пази в Народния музей в Белград.

Семейство

Като деспот на Ловеч е женен за Теодора Басараб, дъщеря на влашкия войвода Иванко I Басараб. От този брак има трима сина и една дъщеря:

  • Михаил Асен, женен за Ирина Палеологина, дъщеря на византийския император Андроник III Палеолог
  • Иван Срацимир, женен за Анна Басараб, дъщеря на влашкия войвода Никола Александър Басараб
  • Иван Асен IV, женен за влашка принцеса
  • Василиса Шишманина.

Първородният му син Михаил Асен е обявен от баща си за „съцар“ и трябвало да го наследи на престола, но загива в битка с турците около София през 1355 г., преди да го наследи.

Иван Александър изпраща първата си жена Теодора Басараб в манастир (с името Теофана) и се жени 1345 г. за еврейка, която преди сватбата се покръства и приема името Теодора. Няма извори, който да показват, какво е било нейното име преди покръстването. Тя е майката на:

  • Иван Шишман (1371-1396), женен за българката Кира Мария, а по-късно за Драгана (дъщеря на сръбския княз Лазар)
  • Иван Асен V
  • Кера Тамара Българска, омъжена за деспот Константин, а след неговата смърт дадена на османския султан Мурад I
  • Кераца Българска, омъжена за Андроник IV Палеолог (византийски император)
  • Десислава Българска, изобразена е заедно със сестрите си и с мъжа на Кера Тамара деспот Константин в миниатюра на известното Лондонско евангелие.

Произход

Други

Името на Иван Александър носи морският нос Цар Иван Александър на остров Нелсън, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.

източник: уикипедия