Христо Татарчев

Роден: 16 декември 1869 г., в Ресен, Османска империя

Починал: 5 януари 1952 г., в Торино, Италия, на 82 г.

Националност: България

Професия: лекар

Христо Николов Татарчев с псевдоним А. Светомиров е български лекар и революционер, деец на Българския таен центрaлен революционен комитет, основател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и офицер от Българската армия във войните за национално обединение.

Биография

Ранни години

Христо Татарчев е роден на 16 декември 1869 г. в град Ресен, тогава в Османската империя, в богато банкерско и търговско семейство. Негов брат е Михаил Татарчев, а братовчед Божирад Татарчев, също революционери от ВМОРО.

Първоначално учи в Ресен, а от 1882 до 1887 г. в Брацигово и в Пловдив. През 1885 г. като гимназист в Пловдив участва в подготовката на Съединението, организирано от Българския таен централен революционен комитет. По препоръка на началника на тайната полиция на БТЦРК Спиро Костов за агенти и куриери на комитета са приети Христо Татарчев, Пере Тошев, Андрей Ляпчев и Петър Кушев.

Включва се като доброволец и в последвалата Сръбско-българската война. Завършва гимназия в Пловдив в 1887 година и заминава да учи медицина в Цюрих. От 1890 г. учи в Университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин, където се дипломира като лекар на 18 юни 1892 г. с дипломна работа на тема „Професионални неврози“, която по-късно отпечатва. От средата на септември 1892 г. Христо Татарчев е назначен за лекар в българска мъжка гимназия в Солун.

През лятната ваканция на 1893 г. Татарчев обикаля големите градове на Македония Гевгели, Дойран, Струмица, Радовиш, Щип, Кочани, Кратово, Куманово, Скопие и Велес за да проучи политическото и икономическото състояние на българското население и „положението на страната и главно на българщината“. През август в Солун се запознава с Даме Груев, с когото има четири срещи, на които разговарят за

дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни.

На 23 октомври 1893 г. в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събират Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Андон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев и създават Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За образец на устава и наредбата на организацията те използват „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов.

Дейност във ВМОРО

На 27 август 1894 Христо Татарчев председателства Ресенския конгрес. Решава да участва в изборите за църковно-училищен околийски общински съвет в Солун и получава 90% от гласовете, но след манипулация от страна на екзархийската партия не взима поста.

Христо Татарчев е избран за председател и на Солунския конгрес от лятото на 1896 година. От този конгрес организацията започнала да се нарича БМОРК, като към нея се присъединява и Одринският революционен окръг и се изпраща задганично представителство в София, за да поддържа тесни връзки с ВМОК, българското правителство и партиите. За първи представители са изпратени Гоце Делчев и Гьорче Петров. Христо Татарчев е заточен в Подрум кале, заедно с другите ръководители на ВМОРО след аферите от 1901 г. Заедно с Христо Матов и Пере Тошев е помилван на 19 август 1902 г., по случай рождения ден на султана. На 30 август в Гърция е затворен по скроено обвинение за участие в убийството на гръцки лекар. Под натиска на България е освободен, където и отива, за да стане член на задграничното представителство на ВМОРО.

Между 2 и 4 януари 1903 г. в Солун се провел втория Солунски конгрес на организацията, който взел решението за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. Задграничните представители приели решенията и заработили за подготовката му. Христо Татарчев и Христо Матов оглавили създалото се в началото на 1903 година благодетелно братство за подпомагане на пострадалите в Македония и Одринско.

След въстанието те връчват „Мемоар на Вътрешната организация“ на българската и световната общественост, в който е описан хода на въстанието, участниците в него и жертвите от страна на мирното население. Турското правителство се свързва с Христо Татарчев, като иска от него проект за реформи в Македония и Одринско, който той своевременно съставя и праща чрез посредник. Влиза в конфликт с поддръжниците на Яне Сандански и не участва в дейността на ВМОРО до Кюстендилския конгрес от март 1908 г., където е избран за съветник на задграничното представителство, заедно с Тодор Лазаров, Пейо Яворов и Христо Силянов. След Младотурската революция открито подкрепя Съюза на българските конституционни клубове, но не участва в дейността му. В 1910 г. е избран за запасен член на Централния комитет на ВМОРО.

Обществена дейност

Христо Татарчев е лекар в българската армия през Балканската война, Междусъюзническата война, Първата световна война. За 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание изнася реч в Крушево.

След двете национални катастрофи на България Христо Татарчев продължава да се занимава с революционна дейност. През есента на 1920 г. участва в създаването на Македонската федеративна организация. Неразбирателството му с Тодор Александров е причина да напусне България и да се засели със семейството си в Торино.

Пише мемоарите си, а през цялото време до Втората световна война пише статии за вестниците „Македония“, „Заря“, „Вардар“. Става близък приятел на Иван Михайлов. Заселва се временно в родния си Ресен след анексията на Македония през април 1941 г. от България. По-късно се връща в София, но през 1943 след бомбардировките се мести в Нова Загора. През 1944 г. германците му предлагат поста на президент на Независима република Македония, но той отказва. След войната в резултат на започналата комунистическа политика на репресии и македонизация заминава за Торино и там умира в изгнание на 5 януари 1952 г.

На д-р Христо Татарчев са наречени улици в Благоевград и в Скопие.

В София е издигнат е паметник-мавзолей на д-р Христо Татарчев в алеята на опълченците в Централните софийски гробища и на 23 октомври 2010 г. костите му са положени в него с официална церемония.

Мисли на Христо Татарчев

Македонци

Идеята за свободата на Македония се появи у македоно-българския народ по силата на оня неотменим в живота на народите универсален закон за развитие и конкретизация на мисълта и волята като народностно самопознание и историческа реалност. Македоно-българският народ, след като се освободи от духовно-културния гнет, за което той е дал най-светли фигури, като бр[атя] Миладинови, Жинзифов и пр. не можеше да остане вече индеферентен спрямо господствуващите на родната му земя политико-социални условия. Затова идеята за свобода за него бе една насъщна необходимост за проява на неговия дух и воля безпрепятствено в живота. Тая необходимост, именно, го застави да напусне вековната си пасивност и да прибегне до ония методи и действия, които бяха санкционирани от световната история за свобода и от самия живот. Тоя негов блян се обективизира най-сетне в началото на 1893 год. във форма на конспиративна организация – ВМОРО. Солун стана пак не само родно нейно място, а още и център на революционната ѝ дейност.

Основаване на ВМОРО

Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би магла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи… Като се установихме върху целта на нашата организация, в същото време се заловихме да изработим и устава на организацията. Имахме на ръка един том „Записките“ на Захари Стоянов и от тях взехме за образец устава на Българския революционен комитет. Натоварихме Попарсов въз основа на тоя устав да изработи проект на нашия устав…

Илинденско-Преображенско въстание

Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност… Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото, – актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник – пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, – който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.

Формирането на българската народност

Единството на българския народ се изкова, като историческа същност и неразрушима действителност в непрестанните войни с Византия. Младата държава, току що се създаде в Северна България чрез войни на Аспаруха, водач на угро-финската орда, 679 г. с Византия, трябваше да продължи също войните при Крума 803 г., Омуртага 814 г. и следующите царе за затвърдяването ѝ, като самостоятелна политическа държава. В този многовековен исторически двубой се развиваше българският народ и се издигна до общо национално самочувствие и понятие за родно племе и земя, така щото превратностите на съдбата не можеха да го разколебаят… Между завоевателите и завладените народи липсваха обаче елементите за самостойно народностно-историческо развитие всред културни народи. Тази празнота биде попълнена чрез братя Кирил и Методий от Солун-Югоизточна Македония, които пренесоха в Северна България християнството и съвременната религиозно-научна книжнина на старобългарски език, запазен и днеска в околността на Солун, както и в с. Сухо и пр. Това постави националното единство на българския народ на здрави основи на културно-просветително развитие и напредък. Богоугодното дело на братята беше продължено от техния ученик Св. Климент Охридски – 916, чието име носи нашата Алма матер – българския университет, както и от неговите ученици Наум и други, които образуваха цяла школа на лъчезарното Охридско езеро. Морално-просветителното дело на братята Кирил и Методий и техните ученици, циментираха крепко българската народност в границите на Симеоновата държава и даде всички предпоставки за независим народностен и културен живот; тъй че през многовековното турско владичество и гръцкия духовно-религиозен гнет, остана запазен българският дух да тлее в недостъпните, по планините, манастирски килии на Рилския манастир в Североизточна България, Хилендарския манастир; Зограф в Югоизточна Македония, Дебърския манастир, Пречистански в Югозападна Македония, Св. Пантелеймон в Северозападна Македония и до късно в Охридската архиепископия – 1767 г.

Други

Изобщо въстанието – 1895 год., озадачи твърде много българското общество. Никой не можеше да си обясни целите, които го предизвикаха. Тоя род на лична политика поставяше в опасност Княжеството, както и Македония. Македонския въпрос беше считан за чисто български национален въпрос, затова неговото ръководство трябваше да се намира в сигурни ръце, за да не се повтарят в бъдеще с него експерименти както тия от 1895 г. Българското общество посрещна с радост Върховния комитет начело с изпитания български патриот генерал-майор Данаил Николаев и в тоя комитет влизаше елитът от свободните българи и македонските българи. Това бе една гаранция за обществото, че целите и средствата на македонските дружества, respect. на Върховния комитет, бяха строго определени, а именно придобиване на автономията на Македония и Одринско, приложена и гарантирана от великите сили, и то да стане главно с мирни средства.

Без Голгота не щеше да има Спасител – Христос. Съдбата на Македония и на другите поробени земи, населени с българи, е наистина тежка, ала затова са потребни търпение, желязна воля и постоянство в борбата, за да се върви с пламъка на възвишения дух и непоколебимата вяра към свободата на родината ни до победния край.

източник: уикипедия