роден: 2 април 1821 г. в Котел, Османска империя
починал: 9 октомври 1867 г. в Букурещ, Румъния, на 46 г.
националност: България
занимание: революционер
въоръжена борба с кауза: Освобождение на България
известен с:
Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец. Основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, публицист, журналист, историк и етнограф. Създател на Първа българска легия и на Таен централен български комитет.
Биография
Семейство и образование
Рожденото име на Георги Стойков Раковски е Съби Стойков Попович. По-късно се преименува на Сава Стойков Попович, но е известен и като Георги Раковски. Той е роден в подбалканския възрожденски град Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчева. Дядо му Съби Попович е известен търговец на кожи и поддържа оживени връзки с румънските градове. Чорбаджи Стойко Попович е уважаван терзия, водач на местните еснафи. Той е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилното име Раковски. Майката на Раковски, Руска, е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 г. освобождава по време на Руско-турската война (1828-1829) Котел и Сливен. Това подтиква Съби да смени малкото си име на Георги, в чест на вуйчо си.
В отрязъка между 1828-1834 г. Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 г. постъпва в училището в Карлово, където учител му е Райно Попович. Раковски напуска Карлово през 1836 г. заради върлуваща по това време чумна епидемия.
В края на 1837 г. заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в изтъкнатото гръцко училище в Куручушме. Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети. По време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост.
Раковски – първи фолклорист на българското землище
Раковски успява да овладее няколко езика, сред които гръцки, английски, френски. Той е ярък представител на течението на романтизма, силно повлиян е от Майнхард и братя Грим, които, чрез своите приказки, създават национално чувство в германския народ. Под тяхно влияние той създава етнографски въпросник и иска от всички българи да го попълват и да описват своите вярвания, песни, гатанки.
Раковски остава в полето на етнографията с „Показалец“ (1859) и „Българска старина“ (1865). В тях Раковски очертава за първи път идеята за събиране народни старини и те са начало в събираческо-етнографската дейност в България. Раковски подготвя първия етнографски въпросник по отношение на въпроси, засягащи културата в родния му Котел.
По отношение на борбата за образование, Раковски е човекът, смятан за учител на Васил Априлов, който създава първото класно училище в Габрово през 1834 г. (а по отношение на революцията той е учителят на Васил Левски). След Пайсий Хилендарски и Софроний Врачански, Георги Раковски е направил най-много за съхраняването на българското самосъзнание през 19 век. Той се стреми да съхрани богатството на езика и поради тази причина влиза в задочен спор със своя съгражданин, котленецът Гаврил Кръстевич, който иска да унифицира езика и да наложи говоримия език за книжовен български език.
Като етнограф – фолклорист Раковски подтиква много българи да се образоват във връзка своите вярвания, обичаи и песни. Дълго време Раковски защитава пан-славянската идея. Подбуждането на националната духовна култура е чудесен метод той да се обоснове, за велика „славянска“ България. След провала на Двете легии, обаче Раковски е разочарован от политиката на Русия и Сърбия и преосмисля тезите си. Той стига до идеята за национално въстание – идея, която ще бъде продължена от В. Левски.
Раковски е личност с голям идеен размах – той е етнограф, журналист, издател, учител по чужди езици и дори поет. Взима сериозно отношение и по църковния въпрос. Негови „ученици“ в по-голяма или по-малка степен са В. Априлов, Д. Цанков, Ив. Касабов, и най-вече – В. Левски. Притежава огромна кореспонденция. Голяма част от нея е обработена във фонд „Раковски“ в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.
За времето си Раковски е известна личност, позната в Гърция, Сърбия, както и сред одеските българи. В Гърция Раковски се среща с две англичанки, разговоря с тях на няколко езика и те се удивляват на интелекта му.
Макар и ярка личност, Раковски допуска грешки, в своите „залитания“ в една или друга крайност. В желанието си да докаже, че българският език е един от най-древните езици в даден етап от своето развитие (след като престава да търси прилики със славянския език) той го обявява за санскритски и търси етимология – „сам-скрит“, т.е. българският език е толкова древен, че сам се е скрил от света. Тук отново личи романтическата нагласа на Раковски. Често той смесва желаното с действителното и в стремежа си към него затруднява максимално историците. По отношения на църковния въпрос той не признава компромиси, и когато Д. Цанков създава униатска църква през 1869 влиза в остра полемика с него на страниците на в. „Дунавски лебед“.
Начало на революционната дейност
През лятото на 1841 г. Раковски напуска Цариград и заминава за Браила, където се готви за бунт. Там, с помощта на приятели от Котел, Раковски става учител по гръцки и френски език. Още с пристигането си в града, Раковски успява да си издейства гръцки паспорт от гръцкия консул в града и се подвизава под името Георги Македон. За участието му в Браилския бунт от февруари 1842 г. е осъден на смърт от местните власти, но като гръцки поданик е предаден на гръцките власти за изпълнение на присъдата. Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград Маврокордатос, Раковски успява да избяга и се установява в Марсилия, където прекарва година и половина. Установява връзка с учещите в Атина българи и създава Македонско общество и Славяно-българско ученолюбиво дружество.
След завръщането си в Котел, заедно с баща си, Раковски участва в борбата на местните еснафи против чорбаджиите. Наклеветени пред османските власти като бунтовници, те са арестувани, осъдени на 7 години затвор и откарани в Цариград за излежаване на присъдата. В затвора Раковски престоява от 1845 до 1848 г.
Излизайки на свобода, той отново продължава своята революционна дейност. През 1851-1854 г. пише няколко текста, запазени до днес в ръкопис: „Три съня“, „Неповинен българин“ и „Дневник на четата“.
След избухването на Кримската война (1853) Раковски, заедно с група българи, създава в Свищов Тайното общество, което има за задача да събира пари за освобождението и сведения за османските войски и да ги предава на руското военно командване. Новосъздаденото Тайно общество приема като знаме на бъдещата българска република трибагреника – бяло, зелено и червено. За осъществяването на тази задача Раковски и неговите другари постъпват като преводачи в турската армия. Тяхната дейност обаче е разкрита и той отново е арестуван.
При отвеждането му в Цариград обаче успява да избяга. Членовете на Тайното общество продължават да събират средства, като под формата на дарения за читалище внасят 20%, а 80% отиват за въоръжение. По онова време Свищов има статут на свободна област въз основа на договора от Sistova (новото име на града, преди това наричан Zigit), сключен на 4 август 1791 г. между Австрия и Турция, в който град е можело да се разпорежда само валиде ханъм – майката на султана.
На 18 юни 1854 г. Раковски организира чета от 12 души и броди с нея из Източна Стара планина. Тогава прави опит да се свърже и с руските войски, които по това време са преминали на юг от река Дунав. През есента руската армия се изтегля отвъд Дунав и Раковски разпуска четата си. Известно време се укрива в Котел, където написва преживяното от него в цариградския затвор. По това време написва и първата редакция на поемата си „Горски пътник“.
Раковски в Сръбско
В края на 1855 г. Георги Раковски се установява в Букурещ, където завършва втората редакция на поемата „Горски пътник“, но още на следващата година се премества в Нови Сад в Австрийската империя, където издава „Предвестник горскаго пътника“. Тук той започва и редактирането на вестник „Българска дневница„. Издава и пробния брой на вестник „Дунавски лебед„. През 1857 г. започва печатането на поемата „Горски пътник“. През същата година, по настояване на османските власти, той е изгонен от Нови Сад и се прехвърля отново във Влашко. Живее известно време в Галац и Яш, където участва в подготовката за създаване на Болградската гимназия, носеща днес неговото име.
На 7 март 1858 г. Раковски преминава от Молдова в Руската империя, тъй като османското правителство оказва силен натиск за екстрадирането му върху молдовския княз Никола Богориди, представител на видния котелски род Богориди. След кратък престой в Кишинев, в края на март той пристига в Одеса, където е приет в дома на видния български търговец Никола Тошков. Със съдействието на Николай Палаузов е назначен за надзирател на българските ученици в Одеската семинария, но радикалните му възгледи предизвикват недоволство и по настояване на Стефан Тошкович е уволнен.
Със съдействието на Одеското българско настоятелство Раковски прави неуспешни опити да започне издаването на български вестник в Одеса, а през 1859 г. публикува етнографската книга „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни рошествиа и проч.“, която посвещава на Никола Тошков.
През есента на 1860 г. Раковски се премества в столицата на Сръбското Княжество – Белград, където продължава своите исторически изследвания. Тук започва и издаването на вестник „Дунавски лебед“, в който засягат теми от политическо, просветно и стопанско естество, но и такива, свързани с църковно-националната борба, единството на българския народ и др.
По това време започва последното значително преселване на българи в Украйна, инициирано от руските дипломатически представителства и засегнало главно Видинско, Белоградчишко и Ломско. Раковски започва енергична кампания срещу обезбългаряването на региона и през 1861 г. издава брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, в която остро критикува руската политика. Освен това той води оживена кореспонденция по въпроса с общественици, като Пандели Кисимов и Кръстьо Пишурка, и публикува в своя вестник „Дунавски лебед“ десетки статии срещу преселването, както и кореспонденции за тежките условия, при които са поставени преселниците в Руската империя. В резултат и на кампанията на Раковски бежанската вълна бързо затихва, в Ломско руски агенти са прогонвани от българските села а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно паспортите си.
През 1861 г. Раковски изготвя „План за освобождението на България“ и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград“. Тези две съчинения бележат нов етап на идейното развитие на Раковски. В тях той за пръв път излиза с идеята за създаване на „ръководен център на борбата“, както и организирането на територията на Сръбското Княжество на една армия, която да премине в България и да вдигне на въстание българското население. За ръководство на въстанието Раковски предвижда едно Привременно българско правителство, което е създадено през юни 1862 г. в Белград под негово председателство.
На него се възлагало управлението на всички дела, отнасящи се до „всеобщото българско въстание„. В духа на тези разбирания Раковски се заема и с организирането на революционната армия и такава е създадена през 1862 г. в лицето на Първата българска легия в Белград. През юни 1862 г. Легията участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. Нейното разтурване (след нормализиране на отношенията между Сърбия и Османската империя) показа слабата страна в плана на Раковски.
Поставянето на ръководния център вън от пределите на страната, както и изграждането на революционна армия на чужда територия поставяли националнореволюционното движение в зависимост от политиката и целта на други държави. В същото време напрегнатите отношения между Османската империя и балканските държави давали основание на Раковски да вярва, че е възможно изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ.
Последни години
През пролетта на 1863 г., със съгласието на сръбското правителство, Раковски предприема разговори в тази насока в Атина и Цетина с видни обществени и политически дейци. След неуспеха на мисията си в края на 1863 г. Раковски се установява отново в Букурещ, където се надява да намери по-добри условия за осъществяването на своите идеи. Там от март 1864 г. започва издаването на вестник „Бъдущност“. След спирането на вестника на 19 юли 1864 г. Раковски издава на български и румънски език и единствения брой на вестник „Бранител“ с цел създаване на българско-румънски съюз. Същевременно успява да довърши и през 1865 г. да издаде подготвеното още в Одеса списание „Българска старина“.
В края на 1866 г. Раковски образува „Върховно народно българско гражданско началство“ в лицето на Тайния централен български комитет (ТЦБК). Според Христо Македонски, обаче, ТЦБК е създаден без знанието и одобрението на Раковски. Ръководството на новата организация се състои от седмина членове: председател, подпредседател и още петима членове. Неговата задача е да координира, организира и да изпраща чети в поробената България, като по такъв начин да бъде сложен край на безразборното прехвърляне на такива чети в българските земи.
През 1866 г. Раковски отново посещава Руската империя, прекарва известно време в Кишинев, Киприяновския манастир и Одеса и преминава през българските колонии в Южна Бесарабия. Целта му е да събере пари за организиране на въоръжени чети, както и да подготви участието в тях на бесарабски българи. Той не постига голям успех с намирането на пари, заради натиска на руската полиция върху българската общност в Одеса.
На 1 януари 1867 г. новата организация издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационният принцип на изграждането на четите и правата и задълженията на самите четници. Раковски твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да се вдигне народа на борба и ще се постигне освобождението му.
През пролетта на 1867 г. са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. На 9 октомври същата година Раковски почива от туберкулоза.
Значение
Георги Раковски е първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и е негов ръководител през първите десет години. Като идеен вдъхновител на четническото движение, той не само поставя началото на организираното националнореволюционно движение, но го издига на нов, още по-висок организационен етап. Неговият богат опит и теоретична дейност са използвани от следващото поколение български революционери в лицето на Васил Левски и водачите на Априлското въстание от 1876 г. Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата писателска, журналистическа и публицистична дейност. Целият му живот е посветен на делото за освобождение на България от османско владичество.
Раковски и Левски са две части на една идея – национално-освободителната. Васил Левски е най-успешният и последователен ученик на Раковски, който доразвива идеите му. Раковски проумява, че е нужно народът да се организира в един бунт, в който четите да играят огромна роля – не на кърджалии, и хайдуци, а на народни защитници. С тази цел той написва „Горски пътник“, както и „Привременният закон за горските чети“, който трябва да послужи като устав на новото българско правителство.
Пак той сформира Двете легии. Именно в тези две легии трупа своя боен опит Васил Левски. Тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор – Левски – даден му именно от Раковски, за неговото мъжество и решителност. Пак по време на участието си в двете Легии (Първата и Втората) Дяконът вижда, че народът не е подготвен да въстане и трябва убеждение по места.
За тази цел Апостолът се свързва най-напред с друг ученик на Раковски – Иван Касабов, но тъй като той поддържа теза за автономия на България, пътищата им се разделят. Постепенно Левски взима идеята на Раковски за „привременното правителство“ и я доразвива, но той отбелязва, че това „привременно правителство“ трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и закълнат хората – а не да се чака помощ отвън.
В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител на делото на Георги Раковски. В последните си мигове 1867 г. Раковски има оживена кореспонденция с Левски по този въпрос. Той се радва, че ученикът му е достигнал до същите изводи, до които е достигнал и самият той „и дори го е задминал“ и иска да го подпомогне, но вече е изтощен от непрестанното киснене по затворите и тичане в опити за бунт и църковни борби. Умората взема своя връх и той се разболява тежко (скоро след това умира). Г. С. Раковски обаче може да е спокоен – делото на живота му е продължено от неговия достоен наследник.
източник: уикипедия
