родена: 10 декември 1830 г. в Амхърст, Масачузетс, САЩ

починала: 15 май 1886 г. в Амхърст, Масачузетс, САЩ, на 55 г.

погребана в: САЩ

националност: САЩ

професия: поетеса

Емили Елизабет Дикинсън (на английски: Emily Elizabeth Dickinson) е американска поетеса. Тя е автор на около 1800 стихотворения, от които приживе са отпечатани не повече от десетина. Даже и това, което публикува, е подложено на сериозна редакторска преработка, за да се приведат стиховете ѝ в съответствие с поетическите норми на времето.

Въпреки критиките и скептицизма към творчеството ѝ в края на 19 и началото на 20 век, критиците днес считат Емили Дикинсън за един от най-големите американски поети. Тя е и най-четеният в света американски поет на всички времена и е превеждана на много езици.

Биография

Емили Дикинсън е родена на 10 декември 1830 г. в заможно и уважавано семейство. Почти целият ѝ живот минава в малкото градче Амхърст, щата Масачузетс, Нова Англия. Израства жива и общителна девойка, леко рижава, с очи (по нейни думи) като „вишновката в чашата на госта”, шеговита, закачлива и дори екзалтирана.

Изучава литература, английски и латински език, ботаника, история, философия и аритметика във фамилния колеж, основан от собствения ѝ дядо в родния ѝ град. На 18 години момичето има своя Бог и отхвърля категорично каноните на пуританската цръква. Майката, затворена и сдържана жена, се занимава предимно с градинарство и домакинството. Бащата, пуританин-калвинист, виден адвокат и даже сенатор за две години, е твърде зает с обществени дела. Емили общува предимно с брат си Остин и сестра си Лавиния, дружелюбна е към децата, особено съседските, както и към някои приятели на баща си.

Води много кореспонденции, пише безброй писма до свои приятели и не спира да създава стихове, а цветята и градините заемат ключово място в тях и в живота ѝ.

Най-продуктивна е след 1860 г. – годините на Гражданската война. По това време тя се самоизолира, води затворен живот, носи само бяло облекло и в последните 15-20 години почти не напуска дома си, превръщайки се в легендарната за Амхърст отшелница, монахиня в бяло. Често разговаря с гостите през вратата на стаята си, без да се вижда с тях очи в очи. „Нейното усамотяване не е отдръпване от живота, а авантюра за живот, много по-реален от външния.“ Тя е мила и дружелюбна – прави малки подаръци със стихове и цветя и се грижи за децата на брат си.

В усамотяването си създава над 700 стихотворения. Приживе публикува само 8-10 от тях (точният брой не е известен). Едва след смъртта ѝ започва животът на нейната поезия чрез десетки издателства, критики, преоценки. Емили Дикинсън отрича успеха. За нея външното осъществяване е неосъществяване – покрай него губиш духовното.

Последната година от живота си Емили прекарва почти на легло, тъй като страда от тежък нефрит. Кореспонденцията ѝ става съвсем оскъдна. Преди края си пише писмо до двете си братовчедки. Само две думи. Две думи, издълбани и на надгробния ѝ камък.

Поетесата умира на 15 май 1886 г.

Любовен живот

Емили Дикинсън никога не се омъжва, въпреки че нейните изследователи сочат три адресата на нейната любовна лирика –

• свещеникът Чарлз Уъдсуърт,
• редакторът на вестник „Спрингфилд Републикън” Самуел Боулс и
• най-вече съдията Оутис Лорд – блестящо образован, политически приятел на баща ѝ.

Любовта, природата, смъртта са основни теми в поезията на Емили. Любовните ѝ стихове са толкова наситени и силни, че им приписват нещастна любов. Което не е далеч от истината. Свещеникът Уъдсуърт заминава със семейството си в Калифорния, а съдията Лорд, бидейки вече вдовец и свободен, дори с намерение за женитба, умира две години след бащата на Емили.

Стихотворенията на Емили Дикинсън

Стихотворенията на Емили Дикинсън са без заглавия, с граматични неправилности (непривична пунктуация), непълни рими, щедра употреба на тирета и главни букви. Но са оригинални, дълбоки, провокиращи, със загадъчност и метафоричност. Често са под форма на гатанки, псалми, народни песни. Написани набързо на някое листче, понякога те са преработвани по няколко пъти от авторката – до постигане на търсената точност. Търсенето на истината (и не само) прави стиховете ѝ многопластови, нееднозначни, едновременно патетични и трагични.

Голяма част от стиховете съдържат мотива на смъртта и безсмъртието, от който са и пропити писмата на поетесата към приятелите ѝ.

Въпреки че повечето от нейните познати знаят, че Дикинсън пише стихове, мащабите на творчеството ѝ стават известни едва след нейната смърт, когато по-малката ѝ сестра Лавиния открива непубликуваните произведения през 1886 г.

Първото събрание на поезията ѝ „Стихове от Емили Дикинсън” е подбрано от сестра ѝ Лавиния и Томас Хигинсън и е публикувано през 1890 г., а стиховете са подложени на много редакторски промени. Тази първа книжка излиза едва в 500 екземпляра, които се разграбват мълниеносно. За кратко време книжката е преиздавана 5 пъти. Приживе Томас Хигинсън не успява да стане Учител на Емили Дикинсън, но посмъртно става нейния Провъзгласител.

Едва в 20-ти век обаче започва издаването на нередактираната Емили. През 1945 г. вече са публикувани почти всички неизвестни стихотворения, а през 1955 г. изследователят Томас Х. Джонсън издава пълното тритомно издание – 1800 стихотворения с оригиналната пунктуация.

Въпреки че публикуваните стихове предизвикват неблагоприятни отзиви на критиката в края на XIX и началото на XX век, в наши дни Емили Дикинсън е считана за един от най-великите американски поети.

Писмата на Емили Дикинсън

Писмата на Емили са нейната поетична проза. Те са другият аспект на нейното творчество, заслужаващ внимание. През 1958 г. им се отдава дължимото – тогава излиза пълното издание на писмата, които, въпреки заръката на Емили след смъртта ѝ цялата кореспонденция да бъде унищожена, все пак са запазени. И тук заслугата е на Лавиния, чийто живот е отдаден изцяло на любимата ѝ сестра.

Цитати от Емили Дикинсън

Това е писмото ми до света,
който не ми е писал,
простите новини от Природата
с техния нежен смисъл.

*****

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева,
и една пчела,
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига,
то и мечтата стига.

*****

Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава,
и да развъжда пеперуди,
и пчелите да забавлява.

И цял ден музика да слуша,
вятърът да й прави компания,
и да държи слънцето на скута,
и на всички да се покланя.

*****

Небето не пази тайни –
то ги казва на планината,
планината – на градините,
градините – на цветята.

*****

Природата е, което виждаме,
хълмът, следобедното поле,
катеричката, залезът, бръмбарът
или природата е небе.
Природата е, което чуваме,
морето, пеещият кос, гръмотевицата,
или природата е глас.
Природата е, което знаем,
но не изказваме с уста,
че мъдростта ни е безсилна
пред нейната простота.

*****

Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чисто безумие,
където множеството обладава.

Ти си нормален – щом си се оставил
на туй, което се надига.
Опъваш ли се – ти ще си опасен,
и окован с верига.

*****

Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

*****

Сърцето търси първо: удоволствие,
а после да не го боли,
а после малките упойки, със които
страданията да понамали…

*****

Диви нощи, диви нощи!
Ако бях с тебе тук,
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс!

*****

Бог е наистина ревнив.
Кара ни да се каем,
че не си играем с Него,
а помежду си играем.

*****

Мнозина от собствената си памет
биха отлетели веднага,
стига да можеха да летят.

*****

Първо делото ще почука при мисълта,
после – при волята ще спре.
Тук вече е работното място,
дето ще се почувства добре.

*****

Загубих вече един свят.
Тук някъде да сте го зървали?
Познава се по ред звезди –
по челото навървени.

*****

Ако моженето беше равно на желанието,
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е
безсилието да изкаже.

*****

Да издържим своя дял от нощта,
своя сутрешен дял.
Да попълним празното на радостта
и на своя проявал.

Минава звезда подир звезда,
някои падат насред път.
Минава мъгла подир мъгла
и тогава – Денят!

*****

Ние тялото си пазим от револвери
и си заключваме вратите,
но пропускаме по-висши призраци,
че и друго – в нас самите.

*****

Да се бориш на глас е храбро,
но по-голяма е храбростта,
когато се биеш – вътре в сърцето си
с кавалерията на скръбта…

*****

Когато няма успех,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.

*****

Този свят не е изключение.
Веригата почва оттук,
невидима – като музика,
но сигурна – като звук.
Тя сочи – и тя обърква,
философиите мълчат.
През гатанката накрая
мъдростта търси път.
Не я отгатва учените,
ще я съзреш едвам,
когато презреш потомствата
и се разпънеш сам.

източник:
статията Емили Дикинсън – възторг по време на самота
статиятата Люба Александрова: Емили Дикинсън – писмо до света
уикипедия