Елин Пелин

роден: 8 юли 1877 г. в Байлово, Османска империя

починал: 3 декември 1949 г. в София, България, на 72 г.

националност: България

професия: писател

псевдоним: Елин Пелин, Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова

жанр: разказ, повест, импресия, стихотворение, роман

тема: българското село

дебютни творби: „Мило е отечеството“ (1895)

деца: Боян Иванов-Елин Пелин, Елка Иванова

Димитър Иванов Стоянов, по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат „певец на българското село“.

На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос Елин Пелин в Антарктика.

Биография

Родословие

Родното село на Елин Пелин, Байлово, запустява по време на войните на Османската империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19 век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на османската власт. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече родът на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие.

Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото.

Ранни години

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли (според други източници – на 8 юли) 1877 г., който е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890-1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892-1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895-1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

В София

През периода 1903-1904 г. издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903-1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906-1907) заедно с Пейо Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910-1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924-1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия – Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.

През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.

До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 г. в София на 72-годишна възраст.

Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902-1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904-1909), в. „Развигор“ (1921-1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908-1910), „Чавче“ (1913-1914), „Светулка“ (1904-1944, 1945-1947), в. „Пътека“ (1933-1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

Творчество

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството“, в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 г. издава сборника „Черни рози“ – стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) – злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) – цикъл философски разкази и притчи – формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части – Ян Бибиян (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), (името „Бибиян“ идва от начина, по който синът му, Боян, произнася името си като малък), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. е принуден да замлъкне, тъй като е бил близък приятел на бившия български монарх Н.В. Цар Борис Трети. В края на Деветосептемврийския преврат бившият редактор на в. „Българанъ“, а от 26 август 1944 г. шумкарин в партизанския отряд „Колю Шишманов“, Станислав Крумов Бъчваров с псевдоним Вихров прави опит да извърши убийство на известния български писател Елин Пелин (защото бил приятел на Н.В. Царя), но се припознава и вместо това убива Борис Руменов („Борю Зевзека“ – бохем, поет и карикатурист), който също е бивш редактор на вестник „Българанъ“ („Биография на Борис Руменов“).

Творчеството му от времето на комунистическата диктатура се характеризира с произведения като разказа „Врабчетата на стрина Дойна“, описващ „героизма“ на бригадирското движение у нас.

Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина и други.

Произведения

  • „Разкази“, том I (1904 г.)
  • „По жътва“ (1904 г.)
  • „Пепел от цигарите ми“ (1905-1910 г.)
  • „От прозореца“ (1908 г.)
  • „Златни люлки“ (1909 г., стихове за деца)
  • „Разкази“, том II (1911 г.)
  • Гераците (1911 г., повест)
  • „Мечтатели“
  • „Китка за юнака“ (1917 г., разкази)
  • „Пижо и Пендо“ (1917 г., 2 попр. изд. 1918)
  • „Гори Тилилейски“ (1919 г., приказки за деца, наредени в стихове)
  • „Петльо герест златоперест“ (1919 г., рус. нар. приказки)
  • „Сладкодумна баба“ (1919 г., нар. приказки)
  • „Правдата и кривдата“ (1920 г., нар. приказки)
  • „Избрани разкази“ (1922 г.)
  • „Сборник от разкази“ (1923 г.)
  • „Сватбата на Червенушко“ (1924 г., весела история в стихове за деца)
  • „Цар Шишко“ (1925 г., приказки в стихове)
  • „Песнички“ (1927 г.)
  • Земя (1928 г., повест)
  • „Черни рози“ (1928 г.)
  • „Поточета бистри“ (1931 г., стихове за деца)
  • Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе (1933 г.)
  • „Ян Бибиян на луната“ (1934 г.)
  • „Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936 г.)
  • Под манастирската лоза (1936 г.)
  • „Дядовата ръкавичка“ (1937 г.)
  • „Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939 г., сценирана приказка)
  • „Три баби“ (1940 г.)
  • „Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940 г.)
  • „Страшен вълк“ (1944 г., приказки в стихове)
  • „Антология“ (1945 г.)
  • „Избрани разкази“ (1946 г.)
  • „Мили родни картинки. Весели разкази“ (1946 г.)
  • „Избрани разкази“ (1949 г.)
  • „Приказки и басни“ (1949 г.)

източник: уикипедия