Димитър Подвързачов

роден: 6 октомври 1881 г. в Стара Загора, Източна Румелия

починал: 13 ноември 1937 г. в София, Царство България, на 56 г.

националност: България

професия: поет, журналист

псевдоними: Забравен талант, Хамлет принц Датски, Некий Нагел, Гений №3, Деметриус П., Стар воин, Нестроевая сволоч, Extravag, Станьо Познавача, А.А., Д.Г., Н.Н.

жанрове: стихотворение, поема, фейлетон

течение: Символизъм

известни творби: Крачун и Малчо (1932-1933)

семейство:

  • деца: Здравко

Димитър Димитров Подвързачов е български поет символист, преводач, сатирик, драматург, журналист, редактор, издател и фейлетонист.

Биография

Роден е през 1881 г. в Стара Загора в семейството на пощенски чиновник, но остава без баща още преди раждането си. Учи първоначално в родния си град, а после в Хасковската гимназия, която обаче не завършва поради липса на средства.

Постъпва като чиновник в Окръжната училищна инспекция в Стара Загора (до 1903 г.) и в Шумен (1903-1907), става секретар на Трета мъжка гимназия в София (1907-1911). Редактира през 1909-1910 г. хумористичното списание „Оса“, през 1911-1912 г. заедно с Александър Божинов редактират литературно-художественото хумористично списание „Смях“, а през 1914 г. редактира списание „Звено“, в което сътрудничат редица български символисти. За списанието сътрудничат редица писатели-модернисти и реалисти: Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев, Никола Янев; журналисти: братята Д. и Ст. Стойчеви, Коста Кнауер и др.

Участник е в Балканската война (1912-1913), а през Първата световна война (1915-1918) е един от литературните редактори на сп. „Отечество“ и на в. „Военни известия“. След войната става литературен редактор в книгоиздателството на Ал. Паскалев (1918 – 1920) и драматург на Народния театър в София (октомври-декември 1920).

В периода 1919-1934 г. е журналист и коректор във вестниците: „Зора“, „Епоха“, „Час“, „Знаме“, „Демократически сговор“, „Македония“ и др. През 1934-1936 г., заедно с Елин Пелин и Йордан Сливополски, е редактор на детското вестниче „Пътека“. През 1936-1937 г. е литературен редактор на в. „Днес“.

Погребан е в парцел 35 на Централни софийски гробища.


Творчество

Паметна плоча на сградата на ул. „Христо Ботев“ № 10 в София, в която Подвързачов е живял от 1912 до 1927 г.В различни периоди в дома му са живели и Д. Дебелянов (1914-1916), Й. Йовков (1916-1917) и Н. Лилиев (1917-1923)

Димитър Подвързачов за първи път печата свои стихове през 1898 г. в сп. „Смях и сълзи“. Активен сътрудник е на почти всички български хумористични издания и на списанията: „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Нов път“, „Съвременник“, „Листопад“ и др.

През 1932 г. под псевдонима „Хамлет принц Датски“ издава книгата „Как дяволът чете Евангелието. Хумористични драски, мисли и парадокси, фейлетони“. Написва редица произведения за деца, сред които: „Приключенията на Крачун и Малчо в София“ (кн. 1-2, 1933-1934), поемата „Война в джунглите“ (1934).

Съставя и редактира заедно с Димчо Дебелянов „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам. С портретите на авторите“ (1910). А заедно с Димитър Бабев е редактор на сборника „Театър и вечеринки“ (1910).

Прави редица преводи, предимно на руските класици, между които в стихове: „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов, „Маскарад“ на Михаил Лермонтов, както и Гоголовите „Осъдени души“ . Автор на „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси“ (1933) и на книгите за деца Крачун и Малчо (1932 – 1933) и „Война в джунглата“ (1934).

Използва през годините различни псевдоними: Забравен талант, Хамлет принц Датски, Некий Нагел, Гений №3, Деметриус П., Стар воин, Нестроевая сволоч, Extravag, Станьо Познавача, А.А., Д.Г., Н.Н. и др.


Цитати от Димитър Подвързачов

  • Афоризмът е неочакван изблик, изненадващ гръм.
  • Аз не ламтя да имам собствена къща: страх ме е, когато съдбата става извънредно любезна с мене.
    Когато жена ти стане много мила – това много често значи, че тя е престанала да бъде само твоя.
  • Ако си беден, изпаднал, закъсал, отрупан с дългове и никъде не можеш да намериш пари, остава ти да направиш само едно: „Да се скараш с началника си, за да те уволни от малката служба, която заемаш. От подобен див героизъм понякога се уплашва самата съдба и току видиш – обърнала работата към по-добро.“
  • Богат социалист – това е върхът на буржоазната хитрост и най-финото доказателство, че буржоазният режим се изражда.
  • Българинът е муха със самочувствието на аероплан.
  • В борбата между две истини – истината винаги е някъде вън от тях.
  • В живота има само едно-единствено истински хубави нещо, за което струва да се жали: музиката!
  • Всяко четене е една война между автора и читателя.
  • Във виното е истината! Ала оня, който пръв е казал тая мъдрост, е бил трезвен – така, че истината, уви, не е и там.
  • Гутенберг не е имал по-малко коварна съдба от изобретателя на барута, например. Измислил книгопечатането с най-добри намерения, той може би съвсем не е допущал, че тъй бързо книгата ще го измами и ще стане съдружник едновременно и на Бога и на Мамона, тръбач на кристална истина и на демонична лъжа.
  • Да наваксаш времето — за жалост — значи да го почерниш, но не с вакса, а с труд…
  • Да се възхищаваш от себе си! Това е неоценим човешки атрибут, едничкото качество, което отличава човека от животните… като го прави смешен пред тях, разбира се.
  • Добродетелта е най-любимата кокетна гримаса на порока.
  • Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне – на месото.
    Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.
  • Диоген излизаше от своята празна бъчва и търсеше с фенер хора.
    В наше време той щеше да бяга от празни хора и да търси с фенер пълна бъчва.
  • Едно от най-лошите, може би най-лошото качество на хората е, че те не са нито съвсем лоши, нито съвсем добри.
  • Едно проклятие ми тежи: аз не мога да почувствувам близостта на хората. И когато някой се стреми да ме целуне от любов – аз тръпна погнусен от предубеждението, че той нарочно иска да ми предаде някаква страшна болест.
  • Едно разбрах с положителност през моя живот: че навсякъде може и без мене.
  • Езикът е красив и буен млад жребец. Няма да отидеш далеко с него, ако не умееш да яздиш добре. Дори нещо повече: ще те хвърли от гърба си и ще те стъпче.
  • Жената е вечно дете — по ум, но вековен старец — по егоизъм.
  • Животът е като коня: почувствува ли, че ездачът е несигурен, – може да го хвърли.
    Животът е като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да те хапе.
  • Животът е река, пред всекиго от нас.
    Някой е смел и глупав – хвърля се направо да я премине – и се дави.
    Умният е предпазлив: скита по брега, опитва брод – и излиза щастлив на другия бряг.
  • За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото е да си глупав. Най-често то заместя всички други.
  • Знам: твоето минало е славно. И бъдещето ти ще е не по-малко славно в историята. Но кажи ми, как да преживея мизерното ти настояще?
  • И гаргите стоят с часове по антените, но от това не стават по-музикални.
  • Има автори, които могат без стеснение да ти кажат: „Бях започнал да пиша пиеса. Но като чух, че и Бернар Шоу пише, отказах се — не обичам да ми подражават…“
  • Има автори със странна съдба: когато се шегуват, публиката ги взема много сериозно, а когато говорят сериозно — публиката ги смята за шегобийци.
  • Има идеи, в които е абсолютно невъзможно да повярваш, ако дори ти дадат сто години да мислиш. Такива са, например, идеите за славянско могъщество, за балканско споразумение, за общочовешко братство и др.
  • Има народ, роден да господарува. Друг – да твори. Трети – да воюва.
    А има народ, роден с едно едничко фатално предназначение: да бъде под чуждо владичество – и да конспирира.
    Господи! Не разбирам премъдростта ти, да надариш с тая нелепа стихия народа, който населява моето отечество.
  • Колко пъти ми е дохождало на ум: „Защо употребяваме думата падеж за деня, в който имаме да плащаме полица? Много по-изразителна е думата плащаница. Толкова повече, че очаква ли те плащане, когато нямаш пари, ти си разпънат на кръст и остава да ти метнат една плащаница.“
  • Колкото по-истинска е една истина, толкова повече прилича на дързост.
  • Колчем ми се е случвало да навляза в голяма гора, с неописуема красота на извишени към небето борове или рошави буки, или гиздави елхи, натруфени като млади невести — все ми е минавало през ума: „Голям въпрос е дали бива тая неповторима хубост да се жертва, за да се прави… хартия. И дали не е по-добре да се отсичат само тънички клонки и с тях да се понашибва овреме всяко младо, което почувства нагон да пише — та дано се остави, за негово добро.“
  • Моето нещастие е само в това: всеки човек, с когото се сближа, много скоро вижда, че аз всъщност не съм негов, не съм техен.
  • Мразя тълпата, дори да се състои от мобилизирани мъдреци.
  • Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо: той няма никакво отношение към нея. Той не знае за какво би му трябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя е за него просто една нелепа непотребица.
  • Не бързай да го съдиш, че се напил. Кой може да знае, защо се е напил човек? Това е най-често твърде сложен и неподозирано дълбок въпрос.
    Някой се напива, може би, само за да се приравни с вас, трезвите…
  • Недей вярва, когато някой ти каже, че ти е сърдит, защото не си му отишел на гости.
  • Никога не вярвам адвокат, който казва, че, бил само сътрудник на правосъдието.
    Момиче, че не искало да се омъжи.
    Комунист — да не одобрава кървавата разправа с противника.
    Командирован на държавни разноски — че предпочита да остане в България.
  • Никога недей се сближава много с човека! Оставиш ли го да се доближи до тебе – той без друго ще почне да те рита.
  • Няма положение без изход: всичко се нарежда, само че по някой път зле.
  • О, да — и той падна за отечеството! Падна от високата стълба на Сметната палата, гдето бе отишъл да получи една платежна заповед.
  • О, живот! Аз все пак те обичам: ти се оказа напълно достоен за моето презрение…
  • Откак съм се родил, не съм престанал да се питам: „Що-ща аз тука?!“
  • Пред обикновения прост, груб, арогантен човек на нашата действителност аз винаги, във всичко се чувствам виновен — дори за работи, които нито съм сънувал.
  • Тайната за успеха на всекидневния вестник е същата, каквато е за отделния човек: „По нищо да нямаш свое мнение!“
  • Тайната за добрите отношения между хората е много проста: „Давай непрекъснато и колкото можеш повече от себе си, а не искай нищо от тях.“
  • Ти казваш: защо пиеш?! Но кажи ми, какво друго можеш да вършиш с хората?
    Нима да ги учиш на нещо? — Те винаги знаят много повече от тебе.
    Да обсъждаш сериозни сделки с тях? – Ще те измамят.
    Да споделяш чувствата си? — Ще ти се смеят.
  • Той ми е много близък! — казваме за някого.
    И всеки си има свои близки. И види се, че така трябва да бъде. Защото иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
  • Три върховни пункта има всеки банкет: аперитивен — закуски; смилателен — кафе, ликьор; пургативен — речи.
  • У другите народи има „джентлмен“, има „денди“ или кой знае още какво. Ние имаме само хашлак.
    Ала светът не помни да е съществувала някога и процъфтявала държава от хашлаци…
  • Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчно оскърбителен, за да накара други съвсем да не пишат.
  • Характерно за варварството на нашето общество: никой за никого пет пари не дава, нито да го признае една степен по-високо от себе си, нито да прояви обич до саможертва. Зад видимо интимната връзка най-често се крие съвместно извършено престъпление.
  • Хората са обикновено много плитки: винаги имат предвид само онова, което говориш, а съвсем изпускат онова, което премълчаваш и което в повечето случаи е много по-важно.
  • Що е журналист? Механически музикален инструмент: вържи му заплата, пусни му една идея — и завърти дръжката.

източник: уикипедия